Другарският маратон – част 1

Най-старият ултрамаратон в света. Мястото е Южна Африка. През 1921 г. завършват 16 човека, а през 2017-та 13851. Толкова много история, легенди, традиции, прогрес …

Това е първата част от най-дългата ми статия до сега. Отделих й много време, но ми беше повече от интересно да я напиша (преведа). Предупреждавам, че е като книга 🙂 .

Медали и номера.

Първо ще ви пиша за медалите, защото това е важно, за разбирането на историята на състезанието.

Състезателите понастоящем разполагат с 12 часа за завършване, като до 2003 година са разполагали със само 11 часа. Има редица точки по трасето, през които бегачите трябва да преминат за определен период от време или ще бъдат принудени да се оттеглят от състезанието. Всеки състезател, който успешно е завършил девет Другарски маратона, носи жълт номер, а тези, които са завършили десет състезания, носят зелен, постоянно разпределен за бегача за всички бъдещи състезания.

Медалите се дават на всички участници, завършващи състезанието за по-малко от 12 часа.

Медалите в момента:

Златни медали: за първите 10 мъже и жени.

Медали Уоли Хейуърд (сребърно диск със златен пръстен): След 11-то място под 6 часа.

Сребърен медал: от 6 ч. и 1 сек. до 7 ч. 30мин.

Медали Бил Роуън (бронз диск със сребърен пръстен): от 7 ч 30 мин. до 9 ч..

Бронзови медали: от 9 до 11 ч.

Медали Вик Клафъм (мед): от 11 часа до 12 часа.

Преди 2000 г. са били раздавани само златни, сребърни и бронзови медали. Медалът „Бил Роуан“ е представен през 2000 г. и е кръстен на победителя на първия Другарски маратон през 1921 г. Времето за този медал е бил вдъхновен от времето на Роуан, спечелил през 1921 г. с 8 ч. 59 мин.. През 2003 г. бе добавен нов меден медал – медалът на Вик Клафъм (кръстен на основателя на състезанието). Този медал съвпадна с увеличаването на контролното време за завършване от под 11 ч. до 12 ч.. Медалът на Уоли Хейуърд, кръстен на петкратния победител Уоли Хейуърд, бе добавен през 2007 г. за състезатели, завършили за по-малко от 6 часа.

Зелени номера

Има много престиж, свързан със зеленият номер на Другарския маратон. В резултат на това много спортисти се стремят да завършат най-малко 10 състезания, който е очевиден, ясен връх в броя на медалите. Въвеждането на медала „back-to-back“ (за две последователни години) доведе до друг връх за спортисти с 2 медала.

Медалите от 1921 година

1921 г. – Сребърен медал, с който са награждавали всички завършили.

снимка: comrades.com

1931 г. – Златен медал, с който са награждавали първите 6.

снимка: comrades.com

1972 г. – Бронзов медал – Златен медал за първите 10, сребърен за всички под 7:30 и бронзов за всички под 11 часа.

снимка: comrades.com

2000 г. – Медал Бил Роуън

снимка: comrades.com

2003 г. – Медал Вик Клафъм

снимка: comrades.com

2007 г. – Медал Уоли Хейуърд

снимка: comrades.com

История на медалите

написана от Майк Бат

Медалът от Другарския маратон остава верен по размер и дизайн от самото му създаване през 1921 г. Някои говорят с пренебрежение за неговия размер и външност, но Морис Александър пише в книгата си „История Другарският маратон“:

„Никакви спортни медали не са били толкова скъпо спечелени и ценени, като медалите от Другарския маратон. Със сигурност беше оригинална идея на гений от страна на основателя на Другарите Вик Клафъм, за да възнагради с тези медали усилията на всички, които завършиха трасето в рамките на предписано време „.

Медалът е с диаметър 29 мм. (по надолу пише 40 мм.) и изобразява думите „ДРУГАРСКИ МАРАТОН“ и „МАРИЦБУРГ – ДЪРБАН“, обхващащи тичащата фигура на Хермес с крилати крака и шлем. Изглежда, че фигурата на Хермес е избрана за емблема на Другарите въз основа на неговата известност в гръцката митология, като вестоносец на боговете. Той също беше богът на сухопътните пътешествия, покровителят на пътищата и значението му към Другарите може да бъде съставено от тази връзка.

Стената на честта

Стената на честта е разположена по трасето на маратона в точка, където пътят е с изглед към Долината на хилядите хълмове.

Тя е създаден преди няколко години, за да служи като постоянна забележителност за отбелязване на постиженията на бегачите в Другарския маратон, които завършват епичното пътуване между Дърбан и Питермарицбург. Стената е изградена от атрактивни блокове, които обикновено се използват за задържане на стени.

Бегачите, които успешно завършиха Другарския маратон, могат да си купят собствени блокове за вечни времена. Върху тях са монтирани на атрактивни плочи, на които се записва името, номера на състезанието и статуса на бегача. Тези данни могат да бъде актуализирано през следващите години.

Плочите се купуват от бегачи, членове на семейството им или приятели от тяхно име, за да бъдат представени като подаръци за специални рождени дни, годишнини, важни събития или други поводи. Много от блоковете почитат починали Другари.

Цената на блоковете е 450 ранда (около 61 лв.), като това включва блока, плочата и гравирането, както и поддръжката на блока за идните поколения. Бегач, който вече има плоча на стената и постига статут на зелен номер, може да отрази новия си статут. Това струва 225 ранда. Само един блок / плоча е позволен на състезател.

снимка: bikerunswig.com

Трасе.

Трасето е претърпяло много промени през годините и до днес продължава да се променя. Обикновено е около 90 км.. Състезанието е между градовете Питърмарицбург и Дърбан, като всяка година посоката на бягане се изменя. Когато е от Питърмарицбург към Дърбан бягането се нарича „надолу“, а когато се бяга от Дърбан към Питърмарицбург се нарича „нагоре“.

снимка: bikerunswig.com

снимка: pinterest.com

Естествено денивелацията също се променя. При „надолу“ е около 1100 метра, а при „нагоре“ е около 1900 метра. По принцип исках да ви покажа ключовите точки от трасето, но не мога да се ориентирам кои са точните снимки. Затова просто съм подбрал кадрите от трасето, които са ме впечатлили най-много.

снимка: all4women.co.za

снимка: hambarobin.files.wordpress.com

снимка: phoenixsun.co.za

снимка: modernathlete.co.za

снимка: modernathlete.co.za

снимка: comrades.runnersworld.co.za

снимка: brucefordyce.com

снимка: southafrica.bnbbreaks.com

снимка: modernathlete.co.za

снимка: trireview.co.uk

снимка: brandsouthafrica.com

снимка: sharmanian.blogspot.bg

снимка: mensrunninguk.co.uk

снимка: news.comrades.com

снимка: news.comrades.com

снимка: news.comrades.com

снимка: news.comrades.com

снимка: sportstoursinternational.co.uk

снимка: sportstoursinternational.co.uk

снимка: sportstoursinternational.co.uk

снимка: sportstoursinternational.co.uk

снимка: sportstoursinternational.co.uk

снимка: runnersworld.co.za

снимка: mmstadium.com

снимка: pinterest.com

снимка: pinterest.com

История

Докато преведа цялата история се случи така, че начинът по който е написана в сайта на маратона се промени. Сега за всяка година има отделен параграф.

1920 – 1925: Мечтата на войникът

Визията на Вик Клафъм

Когато димът от войната се изчисти от разкъсания свят в края на 1918 г., мъртвите наброяваха почти 10 милиона души. В онази война само за четири години умряха много повече хора, отколкото във всички войни преди 100 години. Малко чудно беше, че асоциации като Лигата на Другарите от Великата война започнаха да помагат на семействата, разкъсани от жестокостите на войната, а също така и на войниците да възобновят приятелството, споделено на бойното поле.

Един войник, мечтател, който е бил в Източна Африка в тази ужасна война, се обръща към Лигата на Другарите от Великата война с визия, която ще доведе до най-великия ултрамаратон в света продължаващ почти 100 години по-късно. Малко вероятно е Вик Клафъм да е вярвал, че когато основава Другарския маратон през 1921 г., някога почти 20000 амбициозни спортисти ще застанат на старта на състезанието на мечтите му.

снимка: time-to-run.co.za

След като се завърна вкъщи, Клафъм погледна към атлетиката в Натал с визия. Състезание между Питермарицбург, родния му град и Дърбан. Беше чул за „разходка на работници“ от Лондон до Брайтън, на подобно разстояние. Чувстваше, че ако пешеходци, работещи заседнала работа, могат да издържат принудителните походи на големи разстояния, обучени спортисти могат да покрият разстоянието между двата града без големи трудности.

От Атлетическата асоциация не се заинтересуваха и си помислиха, че Клафъм е луд. Непоколебимият Клафъм се обърна към Лигата и поиска разрешение да организира състезанието под егидата им. Клафъм отново не получи отговора, за който се надяваше. Членовете на лигата смятаха, че подобно начинание е твърде трудно дори за обучен спортист и отказаха.

Клафъм продължава да упорства отново през 1919 г. и отново през 1920 г. И накрая, през 1921 г. той получава заем от един паунд (два ранга). Вик Клафъм изтърпява много от критиците си, но през тази година той изпълнява плановете си и основава Другарския маратон. Той обяви събитието в местната преса и прикани желаещите за записване да посетят дома му в Питермармазбург или г-н Джей Ар Уолкър, секретар на Другарите в Дърбан.

И така, едно от големите атлетически събития на нашето време се ражда в Денят на империята, 24 май 1921 г. Така Другарите имаха за основа спомените за тази ужасна война три години преди това. Традициите щяха да растат и да оцелеят дори до наши дни.

Всъщност много от традициите, които съществуват сега, в началото на века, са установени през това първото десетилетие. Времето за начало на първото състезание през 1921 г. беше 07:00, а контролното време беше 12 часа. През 1922 г. състезанието видя първата си трайна промяна – началният час бе променен за 06:00, заради задните бегачи, завършващи по тъмно. Едва през 1928 г. контролното време бе променено до сегашните 11 часа (през 2003 г. отново е променено на 12). Можете само да си представите дали е имало спор по този въпрос.

Това би довело до доста сериозни последици в резултатите между 1921 и 1927 г..

От 16 официални финалисти в първото състезание, десет не биха завършили, ако беше наложено настоящото контролно време. До 1927 г. качеството се е подобрило, но 8 от общо 21 финишираха са отвъд 11-те часа – 38% от медалистите.

Възрастовата граница беше въведена през 1922 година. Това се случи, когато 16-годишният Л.Т.Темпълтън завърши 19-ти в 11 часа и 40 минути. Той беше тичал заедно с баща си, 59-годишният Дж.Л.Темпълтън през по-голямата част от пътя и продължил сам, когато баща му отпаднал.

Младият Темпълтън беше ученик в колеж „Братя Марист“ и живееше в Пиетермарибург. След състезанието д-р Тейлър-Томас, председател на клуба, организиращ състезанието, прие резолюция, с която най-младата възрастова граница е 18 години, в резултат на което Темпълтън стана най-младият официален състезател, който някога е спечелил медал в Другарския маратон. На него също бе подарен джобен часовник от собственика на хотел „Конска обувка“.

През 1923 г. първата жена влезе в състезанието. Излишно е да казвам, че в онези дни нейното участие бе отказано. Франсис Хейуърд, машинописка в банка АБК в Дърбан, обаче беше непоколебима, дойде на старта в зелен гимнастически костюм и стартира. Поддръжниците на феминистката кауза ще се радват да узнаят, че Франсис завършва 28-а с 11 часа и 35 минути. Тъжното е, че тя беше неофициален участник и не се наслади на престижния медал. Състезателите и зрителите обаче събират пари и й купуват сребърен сервиз за чай и букет рози.

Всяко състезание през двадесетте е било епично събитие. Първото състезание бе може би неотбелязано от гладна точка на днешното време, особено по отношение на медийната реклама, броя на участниците, интригите преди състезанието и други подобни. Само 34 стартират в студена сутрин в Питермарицбург, втурвайки се и пишейки историята. Трудно би било да си представим какво мотивира първия бегач в Другарския маратон. Той със сигурност трябваше да е различна порода спортист от днешните.

Много от тези бегачи бяха пехотинци от Първата световна война. Мнозина бяха служили в Западна Африка. Подкрепителните маси бяха нечувани и на бегачите беше казано, че може да има напитки по пътя. Без съмнение, много от бегачите също имаха свои лични придружители, които пътуваха заедно с тях.

Интересът към състезанието беше огромен. В града големи тълпи се събраха около кантората на вестника малко след обяд, за да научат резултатите. Радиостанциите бяха редки в онези дни, а разговорът по телефона с Дърбан отнемаше часове, така че вестниците бяха задължени да поставят резултатите на бордовете извън помещенията си.

През 1923 г. един млад мъж, който показа решителността и истинския дух на Другарите, беше Джеймс Копли от Дърбан. Джеймс беше срамежлив момък и се беше уплашил, че родителите му ще му се присмеят. Така без тяхното знание, той се записа под името A.W. Харисън.

Когато Джеймс стигна до Питермарицбург в нощта преди състезанието, беше късно и хотелите бяха затворени. И така, той лежеше на тъмно и студено в полето и слушаше градския часовник, който се чуваше всеки час. В пет часа, без вечеря и без закуска, копнеейки за „работническите му сандвичи“, записан под името Харисън, той се насочи към старта.

Копли, известен като Харисън, стигна до финала в тъмното за 11 часа и 39 минути. „След това се прибрах вкъщи с трамвай, за да обясня на един гневен баща и една притеснена майка, където бях и какво правих. На следващия ден, скован и с подути крака, се върнах да работя в Стандарт Банк. Баща ми телефонира на Вик Клафъм. Имаше ужасен скандал и името на Харисън беше извадено от записите, но не беше поправено. Официалният служител Харолд Сюлин върна сребърният ми медал в Марицбург. Имах разрешение да нося значката на другарите: и няколко години по-късно получих малък медал с правилното ми име Джей Джей Копли, 29-о място 11 часа 39 мин. 00 сек..

Ден на империята, 24 май 1921 г., странно поради някакво техническо препятствие, първото състезание беше стартирано от кмета на Марицбург, съветник Д.Сондърс в 07:00 часа. На спортистите беше казано, че може да има напитки в някои хотели по маршрута. Повечето бегачи тръгнаха с доста бързи темпове, но скоро повечето осъзнаха, че най-добрият начин е да го дават по-леко. Да запазят сили, защото ги чакаше дълъг път и теренът беше коравосърдечен. И така, в първото състезание битката беше между Хари Филипс, спортист, който трябваше да представи Южна Африка на олимпийските игри в Париж през 1924 г., Бил Роуън и А.Пърсел.

В Дръмонд Бил Роуън пое водещата роля и извая специално парче история в състезанието. Той беше първият човек, който някога бе спечелил Другарите. Времето му беше много пешеходно – 8 часа и 59 минути.

снимка: twitter.com

Хари Филипс пристигна 41 минути по-късно. Общо шестнадесет състезатели завършиха.

снимка: 360-sa.co.za

През 1922 г., годината на бунта в Южна Африка, Другарият Маратон се възползва от въображението на много повече бегачи и записалите се бяха 114. Тогава трябваше да се тича „Нагоре“ от Дърбан. Още една традиция, която трябва да издържи в бъдещето, промяната на състезанието всяка година „нагоре“ и „надолу“.

Двама състезатели на старта на събитието от 1922 г., и двамата новаци и двамата станаха станали легенди по своему. Двама, които в онези ранни дни щяха да символизират типа на бегач, който е и другар.

Единият специален спортист, който си поставя задачата да спечели. Другият спортист, който просто се наслаждава на деня и се забавляваше.

Последният беше Бил Пейн. Той беше доста изявен спортист в училище, южноафрикански ръгбист и крикет състезател на „Натал“. Бил не беше тренирал специално за това състезание, а разчиташе силно на неговия ръгби фитнес, да го преведе до Питермарицбург навреме.

снимка: youtube.com

Великият Артър Нютън беше този, който го убеди да тича. Артър беше домакин на Бил предишната вечер и според легендата, след няколко твърди напитки, идеята се сторила привлекателна за ръгбиста. Така на следващата сутрин той стартира.

За Бил, състезанието трябваше да бъде разходка, нищо, което да не бъде взето прекалено на сериозно. Но този епичен тест е вдъхновението на мнозина, а освен това, в кръчмите около Натал Мидландс историята все още купува на добър разказвач няколко напитки.

Бил Пейн първо се спрял на ХилКрест, където закусил бекон и яйца. След като свършил това, Пайн се качил на върха на хълма на Бота, където бил поканен от колегата си бегач „Зулу“ Уейд да се присъедини към него за готвено пилешко с къри. Уейд и Пейн се спуснаха заедно от тази точка и когато пристигнали в Дръмонд, решили да празнуват да достигането средата на състезанието с ледено студена бира в хотела.

Уейд не напуснал хотела, но Пейн продължил подкрепяйки се с около 36 портокала, вода, чай и дори чаша домашно приготвено прасковено бренди, което му подала една жена на пътя.

Историята още казва, че Бил Пейн е тичал това състезание в ръгби обувки, а на следващия ден играл ръгби мач в платненки, защото краката му били подути.

Коментирайки по-късно, Артър Нютън отбелязва: „Бил Пайн е необичайно добър образец на здравословна мъжественост и мога да гарантирам за всеки детайл в историята. Аз го познавах добре, а и бях зад него до една трета от състезанието“.

Разбира се, другата легенда беше Великият Другар, Артър „ГОЛЯМОТО СЪРЦЕ“ Нютон. Този 39-годишен фермер от Хардинг също бе сред 89-те стартирали бегачи в първото „нагоре“ състезание до Питермарицбург. Този тих, срамежлив, пушещ лула човек с характерен люлеещ стил на бягане застана начело в Кампердаун и спечели състезанието за 8 ч. и 40 мин..

снимка: twitter.com

Казват, че това представяне е изненадало широката публика, като се има предвид, че състезатели като Роуън и Филипс бяха в надпреварата. Нютон скромно отбелязва: „За мен беше изненада, по-скоро си помислих, че мога да тичам за трето или четвърто място, но със сигурност не очаквах да спечеля, а още по-малко за по-малко от 9 часа 15 минути“.

Нютън разкрива какъв техничен майстор на темпото е и отбеляза: “Не съм виновен, че спечелих. Ако Филипс и Роуън не бяха направили толкова страхотно темпо в началото и двамата щяха да завършат пред мен, защото са по-добри състезатели“. Не е изненадващо, че дори Нютон каза „никога повече“ в края на състезанието. Той и много други след него нарушиха това обещание и се върнаха към съблазнителното очарование на Другарите.

През 1923 г. състезанието изглежда вече е взето много по-сериозно. Записалите са намалели спрямо предходната година. Изглежда, че практическите шеги са били елиминирани някъде на тестовите хълмове и полето изглеждаше много по-сериозно. Филипс и Нютон привличаха голяма част от вниманието на пресата.

От самото начало изглеждаше, че по-сериозните претенденти вече са научили своя урок и са по-предпазливи.

Нютън обаче не издържа така и поема рано лидерството. От Харисън Флайтс той беше отпред и там остана до края.

Нютон напълно изненада официалните лица при второто си участие. Никой не можеше да повярва, че първият състезател щеше да пристигне на финала за седем часа. И все пак Нютон беше в Дърбан за обяд. Хари Хотчин, тогавашният президент на Атлетическия и колоездачен клуб „Натал“, който се разхождаше по „Лордс Граунд“ преди 13:00 часа, за да провери условията за следобедната спортна среща, беше изненадан да види Нютон да се приближава към Алис Стрийт бридж по Стария холандски път, последван от шествие от превозни средства. Промъквайки се през дупка в оградата на Лордс Граунд, той успя да стигне до финала, за да чака с часовник в ръката „прашната фигура“ на Нютън, която в присъствието на само шепа зрителите, вече тичаше около овалния част на пистата.

Нютон се върна у дома с невероятното време от 6 часа и 56 минути, като по този начин счупи седемчасовата бариера.

Няма съмнение, че маратон никога вече нямаше да бъде същият след такова епично бягане.

Състезанието през 1924 г. привлече само 31. Нютън започна като твърд фаворит. Хари Филипс не беше участник. По-рано той беше победил Нютон в шампионата по маратон, в резултат на което трябваше да тича за Южна Африка на Олимпийските игри в Париж по-късно тази година.

Докато бегачите стигнаха хълма Филд, Нютон вече беше начело. Това състезание обаче не беше „торта разходка“ за шампиона. На около осем километра от финала, Нютон взе една газирана напитка и се срина. Издръжливостта и силното рамо на часовника го накараха да тича отново. Но без този инцидент Нютон вероятно щеше да завърши 8 до 9 минути по-рано. Неговото време беше 6 часа и 58 минути. Заслужава си да отбележим, че времето му за втората част от състезанието е 3 часа 31 мин. – един час по-бързо от първото му „нагоре“ тичане.

Пресата през 1925 г. ни дава някои интересни прозрения в тренировъчните вярвания в онези дни. Спортистите са насърчавани да не приемат течности по време на състезанието, защото те „само ще ви направят уморени и мързеливи“. „За обувки се препоръчват най-леките и ако е възможно каучукови подметки“.

Методите на тренировка също бяха доста интересни, а спортистът от Марицбург Шакълфорд, който завърши състезанието предишната година, тича на 3 май (20 дни преди състезанието) цялото трасе „свеж като херинга“.

Хари Филипс се върна и като шампион по маратон и изглеждаше имаше намерение да подпечата авторитета си почти от самото начало. Той побърза да поведе и когато стигна до Дръмонд беше на четири минути пред Нютон. Но в крайна сметка темпото изглеждаше твърде високо за олимпиеца и от другата страна на Дръмонд, близо до Алвестоун, Нютън пое водещата роля.

Отново победи Нютон. Четвърта победа. Фермерът от Хардинг беше на 42 години и във върхова форма. Победата му през 1925 г. бе най-добрата му. 6 часа и 24 минути – 31 минути по-добра от предишната му най-добра.

снимка: 360-sa.co.za

За тичащият маестро на 20-те години имаше облаци на хоризонта, не толкова на пътя, а в личния живот. През 1925 г. Нютон напусна Южна Африка в знак на протест. Някои от земеделските му земи са били отчуждавани под пазарните цени и меко говоримият, пушещ лула шампион бе изгубен за Южна Африка.

1926 – 1929: Завръщането на „ГОЛЯМОТО СЪРЦЕ“ Нютон

Перспективите за Другарския маратон изглеждаха мрачни. С най-малкото участници засега – 1926 „нагоре“ привлече само 24 човека. Нютон обаче се записва в последната минута и пътува от Булауего. Неговата подготовка не беше това, което трябваше да бъде. „The Natal Witness“ все още гледа на Нютон като главен претендент и публикува своя избор като: 1 – Нютон, 2 – Филипс, 3 – Сътън.

Само няколко минути преди старта Нютон, който седеше в автомобила си, обсъждайки въпроса за националния флаг с пресата, вдиша от лулата си и припряно се присъедини към купчината тънко облечени атлети. Филипс, другият фаворит в състезанието, изгаси цигарата си и свали палтото си, разкривайки черно-златистите цветове на своя другарски клуб. Въпреки че Нютон трябваше да се състезава за „Bulawayo Harriers“, бившият му другарски клуб все още беше най-добре представен.

След като стартът беше даден, малкото участници тръгнаха и Хари Филипс мина начело по Берей Роуд. Нютън с нетърпеливия си джог-тръс скоро беше на второ място. Докато лидерът стигна до Дръмонд, той беше на 10 минути пред Нютон и изглеждаше силен. Над Инчанга Банк състезанието пое различен облик. Нютон непрекъснато затваряше Филипс, но оловото, заложено в ранните етапи на състезанието, дойде твърде много за „ГОЛЯМОТО СЪРЦЕ“ и за първи път в историята на състезанието, победителят беше мъж от Мартисбърг.

Представянето на Филипс тази година беше наистина страхотно. Той не само победи своя велик приятел и съперник, но и подобри рекорда за „нагоре“ с 36 секунди (6 ч. 57 м. 46 с.). Бягането на Нютон също беше смел опит. Въпреки че не бе тренирал, както би искал, той успя да завърши само на 4 минути 14 секунди зад Филипс.

Преди да приключи записването за 1927 г. Филипс обяви, че след като е постигнало основната си цел, се оттегля. Това остави Нютон като основен фаворит за „надолу“.

Нютон не губи време и поеме водещата си роля. Той смяташе да направи различно състезание тази година, като води от самото начало. Нютън се сблъска с неприятности и когато водещата група стигна до Като Ридж. Той показваше истински признаци на бедствие. Лесният люлеещ тръс изглеждаше зле и той беше принуден да спре. Стайтлър, който го следваше го изпревари в отличен стил, а когато водещата група стигна до Дръмонд, Стайтлър имаше шестминутна преднина над Нютон. На Железопътния мост непосредствено след Дръмонд, Рон Сътън хвана Нютон, който на свой ред изглеждаше наистина в голяма беда. На хълма на Бота, Рон Сътън пое водещата роля и за пръв път изглеждаше, че великото семейство Сътън от Марицбург ще победи.

Нютон обаче не беше известен като „ГОЛЯМОТО СЪРЦЕ“ без причина и скоро показа признаци на възстановяване. Той пресираше и затрудняваше Сътън. Някъде по това време Стайтлър се оттегли. На хълма ХилКрест, Нютон отново беше начело и не изглеждаше да мисли да се откаже от позицията си. Това бе петата му победа (6 ч. 40 м. 56 с.) – постижение толкова рядко, че само малко елитни бегачи ще могат да се похваля с такова в бъдеще.

Състезанието от 1927 г. беше тъжно за тълпите, защото Артър „ГОЛЯМОТО СЪРЦЕ“ Нютон трябваше да напусне бреговете на Южна Африка, за да се установи във Великобритания. Там щеше да постави редица световни рекорди и да постигне други големи победи.

Такъв човек беше той. Нямаше да запази наградите си, защото смяташе, че има несправедливо предимство пред съперниците си. Това беше така, защото той можеше да тренира много повече от всеки друг и предпочиташе отличието да спечели втория, който не можеше да отдели толкова много време за тренировки, колкото него. Ах, как се е променило времето. Или просто, когато дойде време да преценим кой е най-великият от всички, името „ГОЛЯМОТО СЪРЦЕ“ ще бъде там, като номер едно не само заради голямата му способност в бягането, но и заради неговото смирение.

През 1928 г. Нютон го нямаше, а също и Филипс, пресата предричаше победа за семейството Сътън. Отново бегачите бяха малко. Характеризиращата дума за бегачите беше младост. Без класата на Нютон, състезанието беше бавно и наистина свърши като Сътън „1-ви, 2-ри“. Франк Сътън спечели с относително пешеходното време от 7 часа 49 мин., следван от Рон Сътън с 7 часа 57 мин..

Последното състезание от 20-те години привлече само 29 бегачи. Сътънови ги нямаше и състезанието беше широко отворено.

Другарският маратон като състезание започна да се влошава. Вече го нямаше Вик Клафъм и липсата на организационните му способности в този студен Ден на империята се усещаха. Липсваше хронометър, но се избяга от безсмислена ситуация, благодарение на спортния журналист от „Натал Меркурий“, който донесе и използва собствения си хронометър.

Победител стана 20-годишен новак. Даръл Дейл бе първият новак от 1922 г., който печели (7 ч. 52 м. 1 с.). Дарел беше банков чиновник, на който поради предполагаемо слабо сърце преди няколко години бе забранен всякакъв спорт в училище.

Фред Уолас, вторият, завършил 18 минути зад победителя, също беше нов другар.

Така завършва първото десетилетие на другарите, малки наченки, прашни пътища и малко участници.

Когато погледнем броя на участниците, изглежда, че 1922 г. е повратната точка. Тогава надпреварата привлече най-много бегачи през десетилетието – над 100 записали се и 89 стартирали. Също така е важно да отбележим, че над 70% незавършват в този ден. Когато се сравнява това с отпадналите в по-късните години, това е огромно число. В по-късните години през 20-те години отпадането рядко е било по-голямо от 45%.

През 1924 г. едно издание на „The Latest“ пише: „Изненадващо е как тази напрегната надпревара се популяризира. Да тичаш 54 мили (87 км.) в рамките на 12 часа, изглежда не е много трудна задача, но десетки се провалят всеки път. Вероятно е много по-трудна отколкото мнозина си представят. Затова, без съмнение, един другарско медал е толкова силно търсен.“

Още една година по-късно през 1925 г. същият вестник пише: „когато шестте победители бяха подредени в 16:30 часа, за да получат своите награди от кмета, всички изглеждаха свежи, колкото щурците, което показва, че едно такова бягане няма лоши ефекти върху добре обучен спортист“.

снимка: 360-sa.co.za

1930 – 1935: Отчаяно близки финалисти

Балингтонната ера

Първо състезание през 30-те. Един състезател, който бе спечелил националното първенства на 10 мили (16,1 км.) по-рано тази година, беше 21-годишният Уол Хейуърд от Йоханесбург. Никой не подозираше, че има някакви амбиции, като бегач на дълги разстояния. Нито пък някой би могъл да предвиди подвизите, които този човек щеше да постигне в Другарите две десетилетия по-късно.

Почти от старта този новак изглеждаше решен още в ранните етапи да доминира и избяга с яростни темпове. Твърде бързо, твърде скоро? Това беше въпросът в умовете на опитни бегачи и зрители. И все пак младият Хейуърд бе решен да построи голяма преднина и докато минаваше по средата, той беше на 16 минути пред най-близкия си съперник.

В това състезание имаше и друг начинаещ, който избра по-консервативния вариант и бягаше бавно в ранните етапи. Това беше Фил Мастерсън-Смит, на 18 години от Марицбург.

Когато лидерът стигна до Като Ридж, той започна да усеща напрежението от по-ранното му неблагоразумие. Жестоките хълмове се оказаха прекалено много за младия новак. На този етап Фил Мастърсън-Смит изглеждаше доста свеж и започна да се приближава до страдащият Уоли. На картата имахме вълнуващо състезание.

Преднината на Уоли се стопяваше, но Мастерсън-Смит също започваше да се уморява и се бореше. Докато се приближаваше към Александър Парк, Уоли Хейуърд продължаваше да гледа през рамо, очаквайки да види леката фигура и къдрава коса на Мастърсън-Смит. Това не се случи и Хейуърд влезе в стадиона и започна последната обиколка по пистата. Поглеждайки зад гърба си, той видя младият му съперник да влиза в стадиона.

При влизането в последната права Хейуърд се препъна. В този момент публиката доста му помогна. Тя скандираше името му и го вдъхнови, за да спечели с 37 секунди (7 ч. 27 м. 26 с.). Това беше най-близкото завършване между двама човека досега, а Хейуърд, който бе начело на състезанието в повече от 70 километра, почти загуби състезанието от по-малко опитен съперник. Фил Мастърсън-Смит бе стопил повече от 16 минути на страдащият Хейуърд в последните 14 мили (22,5 км.).

Ако 1930 се оказа с вълнуващ финал, „надолу“ от 1931 г. щеше да докара инфаркт, както на нищо неподозиращата тълпа, така и високият градски чиновник от Коленсо, Ноел Буре.

Злополучният Буре пристигна в самото начало, точно когато часовникът на общината беше на шест часа. Таксито, което си беше поръчал да го вземе от Скотсвил, не пристигнало в определеното време от 5:40 часа. Ужасеният Буре взел назаем велосипед от едно момче, но гумата му се спукала. Бързо я сменил и карал яростно на 2 мили до кметството, за да пристигне в самото начало, точно когато пушката гръмнала за старт. Това не беше последното вълнение на деня за Ноел Буре, който беше завършил на 12-о място в надпреварата през предходната година (8 часа и 48 минути).

Миналогодишното второ място бе на старта, човекът, който даде голямо вълнение на публиката, 19-годишният Фил Мастърсън-Смит. За съжаление, поради контузия, победителят от 1930 г. Уоли Хейуърд не беше там.

Мастърсън-Смит, който сега беше опитен войн, с един медал зад гърба си, се движеше по безгрижен начин и когато стигна до Като Ридж, беше на 22-ро място. Водачеството често се сменеше отпред, но изглежда нищо не смущаваше младия Фил. Докато стигна до хълма ХилКрест, той започна да вдига темпото и не беше далеч от лидерите. Буре изглеждаше в лоша форма и сякаш нямаше да стигне до Дърбан.

В Пийнтаун Мастърсън-Смит пое водещата роля. Голяма тълпа се появи по улиците и развесели бегачите. Мастърсън-Смит махна и се усмихна, победата изглеждаше сигурна. Буре беше на 10 минути зад него на четвърто място и все още накуцваше.

Скоро втората и третата позиции на изморените Ван Руен и Стридъм се превърнаха в плячка на Ноел Буре и най-накрая той беше на второ място, тичайки състезанието на живота си.

На върха на хълма Уестърмайер в Уествил Буре беше на 3 минути от водача. Мастърсън-Смит все още изглеждаше, като победител на този етап. Но коравият мъж от Коленсо имаше други идеи и бързо се приближи до вече изморения лидер.

Когато пристигна в Толгейт през този топъл, слънчев следобед, голяма тълпа поздрави Мастърсън-Смит,. Градът беше затънал в автомобили, мотоциклети и велосипеди и от време на време се налагаше Мастърсън-Смит да ги избягва.

Само на 40 ярда (36,5 метра) зад него беше Буре. Той беше наваксал 10 минути в последните 10 мили. Никога преди Дърбан не беше виждал такъв близък финал, а тълпите, покриващи Берей Роуд, тръпнеха от възбуда. Изглеждаше, че човекът от Коленсо ще спечелване на състезанието.

На ъгъла на Ботаник гарденс роуд, Буре се намираше само на няколко ярда зад Мастърсън-Смит. Тази разлика беше запазена, докато на 700 метра от финала най-накрая Буре пое водачеството. Ноел Буре дръпна напред няколко ярда и сякаш се излъчваше истерично. Сякаш победата щеше да отиде в Коленсо.

Вълнението достигна върхова точка сред голямата тълпа на пистата. Наблюдаващите зрители блокираха пътя на бегачите на входа, Мастърсън-Смит отново застана начело с преднина 10 ярда, когато двамата мъже започнаха последната обиколка по пистата. Буре скъси разликата до 3 ярда. Двамата заедно тичаха по финалната права ….. само на 100 ярда, за да финишират състезанието състоящо се от 54 мили. Тълпата се надигна като едно и викаше с вълнение. Буре беше крачка напред. Мастърсън-Смит хвърли всичко, което имаше. Един миг, който беше вечен. Те се движеха заедно … Тогава Мастърсън-Смит се изстреля напред и в този миг той спечелете само с 2 ярда.

снимка: kcr-keithrichardson.blogspot.bg

Два почти едновременни гръмнали пистолета. Първият за победителя (7 ч. 16 м. 30 с.), вторият за Буре. За втора поредна година първите двама мъже бяха на пистата заедно, а Мастърсън-Смит участваше и в двата драматични финала.

В съблекалнята след това Мастърсън-Смит стисна ръката на Буре и му каза: „Това беше чудесно състезание, нашето състезание. Няма първи или втори – разликата беше твърде малка. „Това беше типичен жест на Мастърсън-Смит, който на 19 години беше и все още е най-младият победител в историята на състезанието.

Към тогавашната дата нямаше отборен трофей, а състезанието беше на 10 години. Вик Клафъм имаше старинна реликва от Първата световна война, изхвърлен стоманен шлем, открит от синовете му. Той имаше този спомен от Великата война, хромиран и монтиран върху кръгло парче дърво. Тази отборен трофей бе наречен „Memorable Order of the Tin Hats (MOTH) Team Trophy „. Този трофей бе представен на Другарския маратон от „Gunga Din Shellhole“ – наследник на Лигата на другарите от Великата война, на която Клафъм беше член. Трофеят стана известен като „Gunga Din“. През 1931 г. първият получател на тази престижна награда, подходящо беше отборът на „Марицбург Юнайтед Атлетик“.

Когато 65-те безумни бегачи се подреждаха в една славна сутрин в Дърбан през 1932 г., нямаше истински изявени фаворити. Да, Мастърсън-Смит беше там, както и Кокран, но състезанието беше широко отворено. В тази ранна утринна тълпа обаче имаше двама, които заслужаваха да се споменат. Единият, знаеше, че няма да спечели медал, колкото и добре да тича. Тя се казваше Джералдин Уотсън, преподавателка в Дърбан. Тя беше неофициално финиширала през предходната година за малко над 11 часа. През 1932 г. става първата жена, която бе завърши състезанието „надолу“ и „нагоре“. През 1933 г. Джералдин завърши за изключително уважително време от 9 часа и 31 минути. Ако организационният комитет беше признал статута й на спортист, тя щеше да получи позиция 41 в това състезание.

Вторият беше новак – Харди Балингтън. Когато този младеж завърши в относително пешеходно време от 8 часа 01 мин. през 1932 г., никой не можеше да се досети, че е започнала нова ера.

За разлика от досега, пътят беше освободен от прах. Без съмнение старите бегачи на 20-те години биха имали какво да кажат на новата порода бегачи за топлината и праха.

През 1932-ра година печели Бил Савидж с 7 ч. 41 м. 58 с..

На тази студена, мокра и мизерна сутрин през 1933 г. историята предстоеше да бъде написана. Никой след епохата на Нютон не беше тичал под 7 часа. Младият Харди Балингтън се готвеше да промени всичко това.

Бълингтън водеше добре състезанието си. Бяга умерено и от Като Ридж, младият бегач се прикрепи към Кокран, към по-опитен войн. Те тичаха удобно на 15-та и 16-та позиция. Докато стигнаха до Дръмонд, Кокран и Балингтън вече бяха на 3-то място и започнаха да се проучват помежду си и да претеглят възможностите си. Балингтън трябваше да спре при Дръмонд, за да смени обувките си. Кокран продължи напред, може би благодарен, че се беше отърсил от този млад юноша.

Както й да е. Бълингтън имаше по-големия запас от сили в този ден и скоро на хълма на Бота се измъкна от по-опитния бегач. След това той се качи след водача Сандисън, висок бегач на Дърбан.

Докато стигна до ХилКрест, Балингтън беше на седем минути напред. Силният 20-годишен продължи с целенасочено темпо и профуча през Пийнтаун около 11 часа. Статистиците правеха изчисленията си. Ако това момче от Дърбан запазеше темпото, то щеше да бъде първият човек, който стига Дърбан за по-малко от седем часа, първият направил го след Нютон (през 1927 г.).

Студеното и мокро време пасваше на Балингтън. По времето, когато стигна до ТолГейт, имаше голям тълпа, която приветства младия Балингтън, който се усмихваше и махаше, докато минаваше бързо. Надолу по стария холандски път и на пистата, Харди Балингтън от Дърбан получи силно посрещане от домакинската тълпа. Това състезание, тази победа (6 ч. 50 м. 37 с.) трябваше да бъде нова глава в историята на Другарите.

Харди бе променил много. Това вече беше нова фаза в Маратона на другарите, където един висококвалифициран спортист щеше да тича толкова, колкото и противниците му. От този ден през 1933 г. никой победител в надпреварата „надолу“ никога не е бил над седемчасовата марка.

Балингтън, който бе започнал да бяга на по-дълги разстояния преди две години, казва по-късно: „Никога не съм работил толкова усилено в живота си, както съм тренирал за това състезание. През четирите дни около Великден пробягах над 104 мили (167,44 км.).

Нещо трябва да се каже за друг герой на Другарите от предишни титанически борби. В този ден стартира и Фил Мастърсън-Смит. Това бяха годините на Депресията и животът беше много труден. Непоколебимият Фил кара колело от Кейптаун (1563 км.), за да бъде в състезанието. Фил успя да завърши в скромното време от 8 часа (10-то място). Това негово постижение би трябвало да се запише, като един от най-трудните дуатлони в съвременната история.

снимка: 360-sa.co.za

Балингтън отново беше на линия за старта на състезанието „нагоре“ през 1934 г., както и някои от неговите стари съперници. Отново времето не беше добро, беше студено и остана така през по-голямата част от състезанието. Човекът, когото Харди изпревари предишната надпревара, Бил Кокран беше там и много хора в Натал му предвещаваха победа.

Кокран и Балингтън се залепиха един за друг и когато стигнаха до хълма на Бота, тичаха безгрижно през полето. Когато стигнаха до Дръмонд, двойката беше на 4-то място. Големият разрушител на надежди и мечти, Инчанга Банк, взе своята жертва и Балингтън бе принуден да се откаже от темпото на по-силния Кокран.

По-късно Балингтън разказва, как случаен коментар на зрител го е мотивирал да се бори за победата. Човекът се съмнявал, че предишната му победа е била грешка. „Малкото направено от този човек, ме накара да осъзная какво е за мен забележката му. Бях решил да спечеля на всяка цена и колкото повече отивах напред, толкова по-добре се чувствах“.

Балингтън бе безмилостен в преследването си. Точно преди Умлас роуд най-накрая настигна и изпревари изморения Кокран. Точно както през 1933 година. Докато се движеше напред, едно нещо, което щеше да се изплъзне от младия спортист, беше седемчасовата граница. Победата не се изплъзна от младия бегач тази година (7 ч. 09 м. 3 с.). Той убеди обществеността, че такъв талант не е никакъв късмет.

На състезанието „надолу“ през 1935 г. денят беше величествен, слънцето блестеше, голяма разлика от предишните две години. Интересът беше висок. Балингтън и Кокран се бяха утвърдили като големи съперници. На стартовата линия също имаше един тъмен кон. Това беше Йоханес Коулман. Няколко години след състезанието от 35-а година, Балингтън отбелязва: „Кокран и аз се състезавахме толкова здраво през 1935 г., защото имахме Коулман за противник. Коулман свърши страхотна работа и изглеждаше толкова силен и здрав, колкото и ние“.

С тези трима отлични бегачи, състезанието се очертаваше като трилър. Щеше ли да има рекорд ? Щеше ли Балингтън да направи хеттрик? Вестниците спекулираха. Само времето и старият Дърбан Роуд можеха да разкрият тайната.

Н.А. Уорд излезе като заек. Балингтън, Кокран и Коулман останаха близо до него и не използваха тактиката си да се държат назад, както в предишни години. Не след дълго триото бе изпреварило заека и се забавляваше по пътя си до Дърбан. Това беше игра на шах, всеки се движеше, всеки гледаше своя съперник. Бил Кокран направи изненадата, Балингтън страдаше от стомашни спазми и ударът беше направен. Кокран направи преднина по дългото изкачване по хълма Инчанга. Докато стигна до Дръмонд, той беше на две минути пред Балингтън и Коулман, които се движеха един до друг.

Кокран увеличи преднината си, а рекордът изглеждаше в обсега му. Когато мина покрай Клоф, той беше на 8 минути напред от Коулман и на 9 пред Балингтън.

Състезанието не бе свършило и след Пийнтаун, Балингтън тръгна решително. През цялото време се приближаваше до своя велик приятел и съперник. Това беше материал за легенда. Може ли болният да се върне и да го направи отново ? Кокран беше принуден да поглежда през рамо повече от веднъж в един съживен Харди Балингтън. Това трябваше да бъде 30-та и 31-ва отново. За Балингтън нямаше да бъде. Този път победата отиде в Кокран. Балингтън беше на пистата, когато Бил пресече финала (6 ч. 30 м. 5 с.), а една минута и 45 секунди ги разделиха в още едно увлекателно приключение.

За изненада на всички, Кокран обяви пенсионирането си след състезанието през 1935 година. Усещаше, че е постигнал мечтата си и искаше да насочи вниманието си към други занимания. Джони Коулман се готвеше за Берлинската олимпиада и по този начин бе аут от „нагоре“ 36-та.

1936 – 1939: „Предизвикателството между Балингтън и Колман“

Балингтонната ера

През 1936 г. Балингтън беше фаворит за победата. В студен и ужасен ден Харди Балингтън се постара да спечели хеттрик от победи, но и разби десетгодишния „нагоре“ рекорд на Филип с 11 минути 32 сек – 6 м. 46 м. 14 с..

Това беше триумф на духа. Това беше победа, от която дойде от едно дундесто, стеснително, малко момче, което бе започнало да тича в тъмното, така че никой да не може да вижда малките му крака и да му се смее. Свидетелство за твърдите му тренировка и саможертвата на Харди Балингтън бе пътят му към Другарската зала на славата.

Не е съвсем ясно какво се е случило, но през 1936 г. стартират само 19 човека. Организаторът Вик Клафъм бил толкова разстроен от лошата посещаемост, че убедил двама стари членове на лигата, Хари Уилкинсън и Върнън Джоунс, като нито един от тях не бил тренирал за състезанието да се тичат чак до ТолГейт, за да изглежда присъствието по-порядъчно.

През 1937 г. Харди Балингтън беше във Великобритания и се занимаваше с рекордите на Нютон. Състезанието, изглежда, беше поднесено на Джони Коулман на чиния. Коулман, вече 26-годишен пазач на южноафриканските железници и се бе класирал на шесто място в маратона на Берлинските олимпийски игри през предходната година. Не е ясно дали Коулман е имал някакви намерения за рекорд, но той стигна ХилКрест за 3 часа 45 мин. 15 секунди – седем минути по-рано от времето на Кокран и близо пет минути по-рано от рекордното време на Нютон. Изчисленията бяха направени и всичко това изглеждаше, като епично бягане.

Коулман започна да показва признаци на бедствие и се бореше силно срещу умората. Когато стигна до Майвил му оставаха 29 минути, за да счупи рекорда. Копаейки дълбоко, той откри скритите резерви на смелостта и тича безпощадно до края. През онази година историята записа как Джони Коулман счупил рекордна на Артър Нютон от 1925 г. с 1 мин. 34 сек. (6 ч. 23 м. 11 с.).

снимка: 360-sa.co.za

През 1938 г., 18-тият Другарски маратон, беше последният, организиран от основателят Вик Клафъм. Той трябваше да се откаже от поста си поради преместване в град Лейдисмит. В много голям смисъл успеха на състезанието като национално събитие почти изцяло се дължи на него. Поне той имаше удоволствието да знае, че бе постигнал нещо с трайна полза за Южна Африка.

Перспективата за вълнуващ сблъсък между Балингтън и Коулман, за съжаление, не се случи през 1938 г.. Коулман бе избран да представи Южна Африка в игрите на Империята в Сидни и избра да не тича. Балингтън беше там и търсеше четвъртата си победа. Имаше едва 20 човека. Макар че всички очи бяха върху Балингтън, той сякаш нямаше намерение да се втурва както обикновено, а предпочиташе да следва своя собствен график независимо от останалите в състезанието.

Балингтън следваше състезателната си програма и на Кампердаун беше за 4 часа 49 минути 50 сек., почти осем минути по-бързо от времето му през 1936 г.. Сега основният интерес беше с колко ще подобри собствения си рекорд. Въпреки че на спускането на Умлас Роуд се е борил със стомашни спазми и той постигна четвъртата уверена победа, като подобри с 13 минути 48 сек. собствения си рекорд (6 ч. 32 м. 26 с.).

Точно така, Балингтън прецени, че е бил само на 86 секунди извън състезателната си програма. С тази рекордна победа завърши една великолепна Другарска кариера, защото скоро след края на състезанието Балингтън обяви своето пенсиониране. „Постигнах достатъчно, сега трябва да продължа работата си“, каза Балингтън, „не мога да се справям с работата и маратонското бягане, просто е прекалено много“.

През 1939 г. беше студен и облачен ден. Джони Коулман беше на старта и беше много подготвен. Експертите предвиждаха завършване за 6:20. През последните две години Бойс се превърна в фактор в състезанието и рекорда беше под прицел.

Въпреки лошото време в Марицбург голяма тълпа се събра в студа, за да изпрати бегачите. Някои във вечерните си рокли от партита от предната вечер, а други с палта върху пижамите си.

Коулман, който се противопостави на суеверието, носейки номер 13, веднага пое водещата роля. Той беше решил да покаже надмощие в тази надпревара и когато стигна до Дръмонд, средата на състезанието, бе на повече от една миля пред най-близкия си съперник, Бойс.

По времето, когато Коулман стигна до Пиинтаун, той сякаш изчерпа резервите си и мощната му крачка започна да залита. Междувременно Бойс беше оживял и започнал да настига своя съперник. Коулман вече очевидно се бе разтревожил и когато се спусна към хълмовете видя, че подмладеният Бойс се приближава.

В края Коулман имаше последната дума. Едва след състезанието, той разкри, че силно е усукал коляното си, когато се е подготвял в тренировка само четири дни преди състезанието. Коулман вече беше уверен в победата, но времето изтичаше. Трябваше да копае дълбоко в себе си, за да постигне неговият рекорд. Благодарение на силно крайно избухване, той успя да подобри рекорда с 1 мин. и 6 секунди (6 ч. 22 м. 5 с.). Всъщност това бе страхотно изпълнение, особено с оглед на нараняването му, което той пази в тайна, докато се състезава. Подобно на Балингтън миналата година, Коулман обяви оттеглянето си от състезанието.

Така завърши второто десетилетие на Другарския маратон. Далеч от родните междини зони (Midlands of KwaZulu-Natal), в земи, отдалечени на много мили. Небето вече беше затъмнено от призракът на войната. През септември 1939 г. Хитлер нахлу в Полша, а не след дълго светът беше обгърнат от буря, която трябваше да продължи шест години.

снимка: 360-sa.co.za

1940 – 1945: Светът във война

Близката сянка на войната и спирането на състезанието

Щеше да е трудно да се проведе състезанието през 1940 г.. Да, по онова време животът изглеждаше съвсем нормален в Южна Африка. Мъжете посещаваха лагери и страната се готвеше за война, но суровата реалност на войната с Хитлеровите сили в Европа изглеждаше, като един друг далечен свят.

Правилно или погрешно организаторите решиха да продължат състезанието така или иначе. Това трябваше да бъде 20-ия Другарски маратон и в крайна сметка всичко изглежда нормално в Африка.

Броят на записалите се беше малък, не много по-различен от слабите години на тридесетте. В самото начало на състезанието Хитлер нахлу в Франция и в ниските земи, а в деня на маратона съюзническите армии се върнаха към Дюнкерк и Ламанша. В този момент се мобилизираха първите южноафрикански войници и няколко мъже, които възнамеряваха да тичат състезанието през 1940 г., оттеглиха своите молби, за да се присъединят към военните си части в лагери из цялата страна.

Но шоуто продължи и в ярка лунна утринна светлина кметът на Дърбан, съветникът Рупърт Елис Браун, изпрати 23-те спортисти на път за Питермарицбург. Към състезанието нямаше и голям интерес от гледна точка на зрители.

Това, което беше забележително обаче, беше бягането на Алън Бойс. Той победи с 6 часа 39 мин.. Той тича сам почти по целия път и беше само 6 минути 57 сек. до рекорда. Второто място беше на WD Пар, който бе почти два часа зад победителят. Пар трябваше почти да покрие още една четвърт от разстоянието на състезанието, когато Бойс пресече финала. Това беше просто възнаграждение за един спортист, който беше служил добре по време на чиракуването си.

Алън Бойс не можа да постави рекорд, но имаше шанса да е шампион. Със седем медала на своето име, три 2-ри места и само на 4 минути и половина от рекорда „надолу“. Бойс победи през 1940 г., като победата му все още стои и до днес, като най-голямата разлика от втория завършил постигана някога.

Завесата се спусна над Другарския маратон, докато светът бе застигнат от огнената буря на войната. Празен и мълчалив в деня на състезанието, старият главен път ще трябваше да чака между 1941 и 1945-та. Древните, могъщи хълмове на Натал не се промениха много през това време. Африка спокойно чакаше своето време, но много милиони загубиха живота си. За пет кратки години светът стана свидетел на безпрецедентно разрушение и жестокост.

снимка: 360-sa.co.za

1946 – 1949: Кралското посещение

Ехото от мирното минало царува

През 1946 г. за светът най-накрая дойде време да си почине и да види цената на войната. Не много се измъкнаха от гнева, а когато се преброиха мъртвите, се разбра, че двама от победителите в Другарския маратон бяха убити. Фил Мастърсън-Смит, този жизнерадостен бегач, който ни даде близките завършеци през трийсетте години, и Франк Сътън от великото тичащо семейство на Натал, сега бяха преброени сред тези, които бяха направили върховната жертва.

Беше емоционален момент в студа на онази ранна сутрин в Деня на империята в Дърбан. Старите другари бяха положени за почивка, стари приятели си спомниха. Пламъкът на приятелството отново се запали, мечтателният войник Вик Клафъм не беше забравен.

Старият дух на състезанието бързо бе възстановен, а когато на старта през 1946 г. се появиха 22 човека, беше почти сякаш никога не беше имало почивка. Същата стара сцена, едни и същи лица на старта, както и някои нови.

Следващите три години трябваше да доведат до доста забележителна поредица от резултати от състезанието. Всяко състезание от 1946 до 1948 г. беше спечелено от победител от преди войната. Първият беше Бил Кокран, който даде на зрителите толкова много вълнение с онези титанични борби с Харди Балингтън. Като военен стрелец, той е бил заловен в западната пустиня. В тези лагери Бил формира амбицията, да спечели Другарите и на 35 години реши да се върне. Опитът му се оказа успешен и с време от 7 часа 2 мин., той стана първия победител след войната.

За Бил имаше ироничен момент, докато минаваше покрай Орби Флатс. Районът бе превърнат в лагер за военнопленници и беше пълен с италиански затворници, които чакаха репатриране. Хората на Мусолини сега мълчаливо наблюдаваха бившия затворник Кокран, който сега беше свободен човек, поел по пътя си към победата, към Александър Парк.

Състезанието през 1946 г. беше „нагоре“, в съответствие с традицията „нагоре“ да се тича през четните години, а „надолу“ през нечетните.

Травмата на глезена предотвратила участието на Харди Балингтън в състезанието през 1946 г. беше отшумяла. През 1947 г. той беше на линия за най-любимото му бягане „надолу“, като имаше ясно поставени цел – да претендира за петата си победа и да се присъединят към елитния кръг на „Великите другари“, печелейки пет пъти. Постижение постигнато по това време единствено от великия Артър Нютон.

Балингтън беше начело в най-високата точка на състезанието, Умлас Роуд и тичаше без усилие. По времето, когато Драмонд беше достигнат, Балингтън беше преди времето си от 1935 г. с около две минути. Експертите започнаха да говорят за шансовете му да победи рекорда на Коулман. Всичко това изглеждаше възможно, тъй като той знаеше, че е по-бърз във втората част на трасето.

Нещата не излязоха изцяло през този ден. Балингтън имаше лоша рана и страдаше от тежки стомашни спазми в продължение на много мили, а после и от болезнени бедра. Харди Балингтън постигна задачата си, но завърши на 19 минути от рекорда (6 ч. 41 м. 5 с.). Така той се присъедини към Артър Нютън като единствения друг спортист, който спечели пет победи. Това срамежливо „тлъсто момче“ се нареди сред „Великите другари“; място, запазено само за няколко от елита. Балингтън се провали в стремежа си да задържи едновременно рекордите за „нагоре“ и „надолу“, нещо, което Нютон постигна. Непосредствено след състезанието, Балингтън обяви оттеглянето си от състезателното бягане, като по този начин завърши една фина кариера, която продължи повече от петнадесет години.

Кралското семейство посети Южна Африка през тази година и за да се отбележи това събитие, медалите от 1947 г. носят надписа „Кралска обиколка“.

През 1947 г. Едгар Мари, 60-годишен човек и редовен бегач, нямаше право да участва, освен ако не донесе сертификат от лекар. Той трябваше да докаже, че е в добра форма и би могъл да се справи с трудностите на подобно изпитание. Той съответно показа сертификата и му беше разрешено да тича.

Той пристигна на старта обут в чифт отдавна износени чехли. Един зрител дойде и за негово спасяване му даде малко по-здрави обувки. Едгар завърши с добро време и голям стил, и много овации от тълпата в Дърбан. Той направи втора обиколка на пистата, само за да докаже на организаторите, че може повече.

Състезанието от 1948 г. започна с онова, което сега е известно, като празнуване „cockcrow“ (петел-гарван) от Макс Тримборн. Това винаги е било изпълнявано с много обич и удоволствие, точно преди пистолета. Макс беше последователен бегач, който започна да тича през 1935 г., когато завърши в 8 часа и 21 мин.. Дори и днес състезанието започва с познатият крясък на петела. Той се превърна в такава черта на надпреварата, че организаторите направиха запис на вездесъщия си гарван и сега го пускат за удоволствието на онези, които го помнят като велик герой. Така че една традиция, благодарение на Макс Тримборн, издържа. Така известният петел се разхожда открай време и всяка година ни кара да си спомняме старите войници на пътя, да се обвържем в безкористно общуване и да се наслаждаваме на простия акт на бягането.

снимка: comrades.com

Балингтън и Кокран бяха извън състезанието през 1948 г., а новият фаворит за наградата бе Рег Алисън, 21-годишен печатар от Питермарицбург. Когато 45 силни бегачи напусна Дърбан тази сутрин, никой не слагаше Бил Савидж, победител в състезанието от 1932 г., в сметката. Лен Уотън водеше антуража до теста на хълма Филдс, а Савидж го следваше. За съжаление на Уотън, темпото, което той определи, беше прекалено амбициозно и точно преди ХилКрест, забравения мъж на състезанието, Савидж се премести начело.

По средата Савидж беше пред Алисън, който имаше свои проблеми. Топлината в онзи ден беше интензивна и много бедстваха и се отказаха. Отпред обаче почти забравената фигура на Савидж се спускаше по дългия хълм, който пазеше Питермарицбург. След 15-годишно отсъствие от бягането на дълги разстояния, победата отиде в Савидж (7 ч. 13 м. 52 с.).

За Алисън състезанието беше окуражаващо. В Кампердаун той беше четвърти и на 32 минути зад Савидж. Той завърши на второ място на 22 минути зад победителя, което значи, че е бил с 10 минути по-бърз от Савидж през последните 20 километра на състезанието.

Победата на Савадж означаваше, че първите три Другарски маратони след войната бяха спечелени от победителите от преди войната – Кокран, Балингтън и сега Савидж. Освен това, през шестнадесетте години от 1932 г. само петима мъже са спечелили състезанието: Савидж – два пъти. Балингтън – пет пъти – Кокран – два пъти, Коулман и Бойс по веднъж.

Последната надпревара от 1940-те беше доста отворена за типстърите (типстър – човек, който дава „ценни” съвети („tip“-ове) на мераклиите да спечелят от футболни залагания – обикновено срещу заплащане (или евентуално процент от печалбата). До сега Рег Алисън беше чиракувал добре, беше два пъти втори и в добра форма. Така през 1949 г. кметът на Марицбург, съветник Г. Джолиф, изпрати 54 бегача на път за Дърбан.

Алисън трябваше да покаже надмощие още от ранните етапи на състезанието и ако се съди по темпото, което беше зададено, рекорда на Коулман от 1939 г. изглеждаше заплашен. Бягането беше твърде силно за Савидж и той се оттегли.

Отпред Алисън само трябваше да запази темпото си и той щеше да пробие рекорда. По времето, когато стигна до Пийнтаун му оставаха по-малко от двайсет километра, а Рег Алисън бе начело с пет километра преднина. В крайна сметка пришките бяха тези, които попречиха на усилията му да счупи рекорда. Значителни минути бяха изгубени, докато Алисън ги облепи. След това имаше доста борба за него. И все пак в онзи ден той беше победител и пресече лентата пред ентусиазирани овации (6 ч. 23 м. 21 с.).

снимка: 360-sa.co.za

Така завършиха трийсет години на другарска интрига и драма. За състезанието от 1949 г. има редица пост-скриптове. При завършване на състезанието Лийг Буле, на 40 години, спечели десетия си медал, за да победи рекорда, който бе поддържал съвместно с Фред Уолъс. Неговото „десет медала“ постижение бе нов етап в историята на състезанието. През следващите години малка елитна група от бегачи ще се присъединят към „Зеленият клуб на номерата“ и ще получат номерата си завинаги.

Последният завършил през 1949 г. беше 29-годишният д-р Джон Бене. Играещият ръгби лекар, който бе удостоверил 62-годишния Едгар Мари като годен да тича. Организаторите настояваха Мари да представи медицинско свидетелство за годност и той така впечатли д-р Бене, че лекарят решил да тича. Старият му пациент завърши на 25-о място, около 45 минути преди да беше на финала, за да посрещне добрия лекар, когато се срина в края на бягането си. Това бяха последните участия на Мари. Смята се, че той е спечелил трофея „Еди Хагън“, представен през 1947 г., за завършил най-възрастен състезател и който е спечелил в трите състезания досега.

Така завърши третото десетилетие на Другарския маратон. Състезанието се утвърждаваше като традиция в календара и въпреки прекъсванията през годините на войната стана известно за все по-голяма част от обществото.

1950 – 1955: Изготвяне на легенда

1950 – Ерата на Уоли Хейуърд.

Когато заявката за участие на строителен инспектор на средна възраст пристигна на бюрото на секретаря на състезанието, той повдигна вежди. Първо Кокран и Балингтън, след това и Савидж, а сега Уоли Хейуърд. Той беше четвъртият войн победител от преди войната, който изпрати заявка за влизане в още надпревара на Другарите. Уоли беше последният на Стария път през 1930 г., когато той взе титлата на 21-годишна възраст, а сега 20 години по-късно застана сред ранната утринна тълпа в Дърбан, очаквайки старта в шест и призива на гарванът „Тримборн“.

Времето между 1930 и 1950 г. е било почти спящо, що се отнася до бягането на Хейуърд. Да, както повечето новодошли другари, той се закле: „никога повече“. Хейуърд по-късно разкри, че е имал намерение да бяга през 1931 г., но инцидент на тренировката е сложила край на амбициите му за тази година. През 1932 г. Хейуърд отново е имал намерения да участва на Другарския маратон, но е развил гръдни болки и е бил посъветван от местен лекар от Йоханесбург, че неговите дни в бягането са свършили. Второто мнение открива, че няма нищо нередно и че Хейуърд наистина може да тича. На 29-годишна възраст Хейуърд представлява Южна Африка в Игрите на Империята през 1938 г. в Австралия, но неговата връзка с Другарския маратон беше приключила. Много години по-късно Уол Хейуърд разкри, че никога не е простил на себе си за това отсъствие. Ако беше останал в състезанието през тези години, щеше да е възможно лесно да затъмни постиженията на Нютон и на Балингтън.

Беше ли заплаха за най-добрите бегачи в този ден? Трудно е да се каже. За двадесетте години, в които Уоли не бе участвал, той бе представял Трансваал и Южна Африка и имаше редица национални титли от три мили до маратон. Той отсъства от състезанията на 50 мили и повече от дълго време. От друга страна, 23-годишният печатар от Марицбург, Рег Алисън беше на терена и близостта му до рекорда през 1949 г. го караше да се чувства доста уверен. Той не виждаше широкогръдия мъж от Йоханесбург като предизвикателство. Както и през тридесетте години, възрастта и опитът би трябвало да се предадат пред скоростта и младостта. Това си мислеше Алисън.

Първата надпревара на 50-те години видя Алисън да застане начело в състезанието и на „45th Cutting“, Алисън и Уотън бяха в предната част, напредвайки крачка след крачка. На баирите на хълма Комрадес, състезанието видя няколко промени. Уотън отпадна и Алисън пое водачеството. Големият човек от Йоханесбург, Хейуърд обаче се движеше след лидерите и на върха на хълма Филдс, Алисън и Хейуърд бяха само на 75 метра един от друг. Хейуърд започваше да изглежда доста заплашително за младока в Марисбург.

Хейуърд беше безмилостен и когато двамата стигнаха до ХилКрест, той вече водеше по пътя до Питермартицбург. Докато стигна до Дръмонд, Хейуърд беше на пълна скорост, а рекорда „нагоре“ на Балингтън изглеждаше в опасност. Единственото, което се оказа проблем, беше силния насрещен вятър.

Когато Уоли стигна до Кампердаун, хората гледаха своите часовници и правеха бързи изчисления. На този етап Уоли беше 34 секунди преди времето на Балингтън от 1938 г., когато бе счупил рекорда. Той също така беше около 3 минути. преди времето на Бойс от 1940 г. Силният вятър беше проблем, да, но силният човек бягаше в почти величествен стил. Уоли се върна и счупи рекорда? Следващите няколко километра щяха да дадат отговор на този въпрос. Последното страховито препятствие се оказа твърде трудно за Хейуърд и той беше принуден да се разхожда по хълма Поли Шортс. Но ако не дойдеше някаква истинска злополука, победата щеше да отиде при него, защото преднината, която бе събрал, беше наистина впечатляваща. Той спечели (6 ч. 46 м. 25 с.) с цели 13 минути пред младия му съперник Рег Алисън. Беше удивително постижение да постигне такава победа след 20 години.

Голямата тълпа избухна в диви аплодисменти. Той бе първият победител от Трансваал от 1930 г.. Вестниците може би не са уловили момента в този ден, нито тълпите, наблюдаващи състезанието са осъзнали, но новата ера в шосейните състезанията в Южна Африка току-що бе започнала.

Човек ли е върховата тичаща машина? Или коня е по-бърз на тези големи разстояния? Отговорът беше доста убедително предоставен през 1925 г., когато един фермер от Натал, Джордж Робинсън пое състезанието на кон и го измина за 5 часа и 14 минути. Но това не беше краят на сагата. Един кон се състезава отново през 1950 година. Мис Джаки Нюмарх на коня си „Нощ“ излезе да повтори каквото направи фермерът Робинсън през 1925 година. Това беше тичане „нагоре“, при това с Уоли по трасето. В Дръмонд, Хейуърд беше на 120 метра пред г-ца Нюмарх, когато коня започна да залита на изкачването от долината и трябваше да спре. Ха! В крайна сметка човекът се оказа непобедим!

Официалният празник „Ден на империята“, 24 май, беше за последен път през 1951 г. Политическите промени бяха извършени през 1948 г. и националистическото правителство бе решено да промени официалните празници в Южна Африка.

Когато Уоли Хейуърд изпрати молбата си за състезанието „надолу“ от 1951 г., рекордът вече беше в опасност. Хейуърд със сигурност бе сравняван с Нютон и Балингтън, но беше по-добър от тях? Уоли беше по-голям от другите, но имаше необичайно голямо съотношение сила / тегло. Той имаше още много оръжейна екипировка, която още не беше използвал. Както винаги в шест часа беше студено и тъмно в Марицбург. Беше ясна сутрин, а Рег Алисън нямаше никакво настроение да го кара полека в началото.

Алисън тръгна с много бързи темпове и сякаш реши, че ще вземе състезанието още отначало. В Като Ридж, Алисън беше на 5 минути пред Хейуърд и Уоли изглеждаше сякаш се бореше. Голяма тълпа поздрави Алисън, докато той мина през Дръмонд с рекордно време за този етап. Оформяше се едно чудесно състезание, без всякакви злополуки. Рекордът за Алисън изглеждаше предначертан.

Хейуърд обаче се възстанови от лошото начало, тичаше спокойно и започна да настига Алисън. На върха на хълма Алверстоун, Рег Алисън започна да плаща за ранните си излишъци, а Хейуърд започна да го настига. На железопътния мост, на хълма на Бота, на 24 мили от Дърбан, Хейуърд най-накрая настигна Алисън. Докато минаваше до изморения младеж, той си спомни френските предшественици, поклати ръката на Рег и каза весело „Бунджур“. За известно време те вървяха стъпка по стъпка, но беше очевидно, че Алисън нямаше спокойствието на Хейуърд. Когато се разделяха, Алисън каза на Хейуърд: „Уоли, французите за сбогом казват оревуар“. Хейуърд се засмя, двамата мъже се здрависаха и Трансвайлерът („Transvaaler“) се отдръпна.

Когато Хейуърд нахлул в Пийнтаун беше на 5 минути преди времето на Коулман през 1939 г., а когато стигна до „45th Cutting“, рекордът сякаш щеше да бъде разбит.

Три хиляди зрители станаха, за да развеселят силния, широкогърдест Трансвайлер, докато се втурваше в последната обиколка с дългите си крачки, за да подобри рекорда на Коулман с 7 мин. 57 сек. (6 ч. 14 м. 8 с.).

Възрастта и опитът сякаш имаха думата през 50-те. От първите осем, които завършиха в този ден, само един, Рег Алисън беше под 30-годишна възраст. Това изглежда бе променящ се феномен, който продължава и до днес. Ако погледнем назад към 30-те, това със сигурност не беше така. Победителите от тази възраст бяха младежи, като Дейл на 20 г., самият Хейуърд на 21 г., Мастърсън-Смит на 19 г., Савидж на 22 г. и Балингтън на 20 г..

В края на състезанието в съблекалнята Хейуърд разкри, че е страдал от толкова много схващания, че е смятал да хвърли кърпата. Друго нещо, което той каза в тази съблекалня, повдигна няколко невярващи вежди в онзи ден. „Смятам, че е възможно състезанието да се пробяга за по-малко от шест часа“.

През 1952 г. Хейуърд бе избран да представлява Южна Африка в Хелзинкските игри и не беше претендент, но се върна през 1953 г.. Той го каза в съблекалнята преди две години и Артър Нютон го каза преди: „под 6 часа“. Може ли бегачът да постигне невъзможното, събитията в деня състезанието и Старият път ще дадат този отговор.

Политиката на деня се променя в Южна Африка, защото Националната партия бе избрана за правителство. Денят на империята, традиционният ден на състезанието, вече не беше празник. И така, в онази ясна сутрин в Марицбург, този път в зимния студен юли на рождения ден на кралицата, бегачите излязоха на ежегодното си пътуване до брега. През времето бяха създадени определени традиции и макар да не бягаше, вездесъщият Макс Тримборн се втурна на старта. В 6 часа Макс каза: „Не се притеснявайте момчета, аз съм тук. Просто го направете“. След това той издаде традиционния крясък на пронизителен петел и изгледа как малката тълпа от бегачи изчезва в тъмното по Търговския път.

Двама победители, Тревър Алън и Алън Бойс, бяха на старта в този ден. Друг фин спортист, който имаше пълномощията да прокара крачка напред през този ден, беше Сид Луит, 27-годишният „Спрингбок“ (Планинският скачач е неголямо тревопасно животно от семейство Кухороги, подсемейство Антилопови) маратонец. Луит се класира на шесто място на олимпийските игри в Лондон, след Коулман, предишният победител на Другарите, който бе на четвърто място в Лондон.

Хейуърд пое водещата роля в ранните етапи и бе решен да натисне темпото. Наказателна скорост над Харисън Флатс, безпогрешното изкачване на Инчанга и бягането му в Дръмонд просто не бяха достатъчно добри. Докато Уоли се втурнал в Дръмонд, тълпите бяха големи и го аплодираха. Но просто не беше достатъчно добър. Беше на около 3 минути зад времето на Алисън от 1949 г.. Ако погледнем статистическите данни, използвайки доверителното плъзгащо правило и правейки всички изчисления, шест часа изглеждаха далеч в този момент.

Луит започна да изглежда добре и започна да се приближава към Хейуърд. По времето, когато лидерите стигнаха до ХилКрест, Сид Луит, изглеждаше повече, като човекът способен да счупи шестицата.

Дуелът между тези двамата със сигурност увеличаваше темпото, но когато стигнаха до Пийнтаун, Хейуърд имаше господство и се отдалечаваше без усилие. В Пийнтаун, Хейуърд беше седем минути по-рано от времето си през 1951 г. и цели 12 минути преди времето на Коулман от 1939 г..

Тълпата в Дърбан беше развълнувана; изглеждаше, че шестчасовата бариера все пак може да бъде счупена. Хейуърд стигна до пощата на Уествил в 11 часа. Никога преди това в историята на състезанието не се бе случвало това. Съдбата, боговете и разбира се, пътят, който дори и до днес е под многогодишна реконструкция, можеха да бъдат нещата, които най-накрая ще ограбят шанса на Хейуърд.

Финалът бе преместен в Хой Парк на мили по-далеч от Трак Граунд. Това би могло значи унищожаване на мечтата. Но … не, когато Уоли Хейуърд се спусна по Стария форт роуд, часовникът на пощата беше още осем минути по-малко от часа. Уоли вдигна очи, видя това и знаеше, че е направил едно нещо, което „ГОЛЯМОТО СЪРЦЕ“ бе казал, че е възможно. Той бе този, който се прибра в дом за под 6 часа. Голямо постижение, което щеше да бъде разискването в продължение на много години. Уоли направи това седмица след 45-тия си рожден ден, когато повечето се пенсионират и търсят по-заседнали занимания.

Колкото и да е скромен, Хейуърд, който отряза 21 минути на 38 сек от собствения си рекорд „надолу“, каза след това: „Това беше най-доброто ми бягане и само съжалявам, че трябва да се сблъскам и може би да отнема малко остротата от изпълнението на Сид Луит. 32 г. бяха необходими, за да се пробяга състезанието за под 6 часа, а в първия си опит Луйт тича само на 5 минути от това. Неговото представяне загатва, че рекордът ми няма да издържи дълго“.

Така че официалното време на Хейуърд беше 5 часа 52 мин. 30 сек., а на Сид Луит 6 часа 5 мин. 8 сек.

На въпроса какво яде, за да поддържа подобно представяне, Хейуърд отговори: „Скъпа – твърдо вярвам в него. Залагам на овесена каша, на хляба и на всичко, което мога“.

снимка: 360-sa.co.za

Уоли Хейуърд все още не беше приключил с Другарския маратон. Когато той направи новогодишните си обещания в полунощ и настъпи 1954 година, той имаше две неща в съзнанието си. Може ли да спечели пет победи и да влезе в безсмъртната зала на славата на другарите заедно с Нютон и Балингтън. Хейуърд имаше възможността да направи това и можеше да счупи рекорда за „нагоре“ и така да стане първият човек след Нютон преди трийсет години, държащ рекорда за „нагоре“ и „надолу“.

Като силен катерач, Уоли пое водещата позиция на хълма Филдс и никога не се обърна назад. След бурно посрещане в Питермарицбург, Уоли се прибра в дома си с пета фина победа (5 ч. 52 м. 30 с.) и подобри с цели 19 минути 16-годишния рекорд на Балингтън.

1954 беше страхотна година за 46-годишния спортист. Той спечели „Фаундърс трофи“ за това, че беше най-старият състезател в състезанието. Неговата победа го направи най-старият победител в историята на състезанието. Тази фина победа увенчава една страхотна година за него, в която той също подобри световните рекорди на 50 и 100 мили.

Когато Хейуърд се прибирал вкъщи, в Джермистон със семейството си тази вечер, той не знаеше, че е тичал последния си Другарски маратон.

Бурните облаци от служебните служби се събираха и те бяха толкова безмилостни, колкото и темпото на мъжа. Уоли невинно бе извършил незначително нарушение по време на тренировките му в Лондон. Властите бяха категорични, че Хейуърд е обявен за професионалист и въпреки многото обжалвания от страна на Хейуърд и много други от негово име, решението бе взето. Хейуърд трябваше да бъде персона нон грата и му бе забранено да участва в аматьорски състезания.

Без този жесток обрат на съдбата, Хейуърд без съмнение щеше да постигне още по-добри дела в това състезание. Той тича пет пъти в продължение на 24 години и спечели всеки път – единственият многократно непобеден победител.

Ако погледнем назад, изглежда, че, въпреки добрите постижения на Нютон или Балингтън, Хейуърд наистина беше най-великият в Другарския маратон от всички тях.

Уоли Хейуърд беше вдъхновение за състезанието, а през 1955 г., годината след напускане му, организаторите видяха, че броят на участниците се увеличи двойно. Наблюдаваше се този феномен – личност, която е изключителна в работата си като спортист – също е катализатор за благосъстоянието и растежа на състезанието. Докато Другарският маратон е над всяко едно отделно лице, трябва да се признае, че в някои изключителни случаи, както с Уол Хейуърд, състезанието му дължи лична благодарност.

След като Хейуърд излезе от сцената, тежестта да си фаворит през 1955 г. падна на раменете на Тревър Алън. Алън бе спечелил състезанието през 1952 г., наскоро завърши на трето място в Южноафриканския шампионат по маратон и беше в отлично състояние. Алън щеше да има твърда конкуренция в лицата на Джералд Уолш, Мърсър Дейвис и дългунестия Франс Маре – 21-годишен минен анализатор от Джермистон.

Бил Савидж, който вече бе с прошарена коса, на 45-годишна възраст и победител в надпреварата през 1932 и 1945 г., застана начело. Той бягаше енергично, но на Като Ридж бе изпреварен от Джералд Уолш. Докато стигна до върха на Пийнтаун, Уолш беше начело, следван от Алън и Дейвис, борещ се със Савидж на четвъртото място.

В Дръмонд позициите останаха непроменени. Маре беше седми, бягайки с отличителна дълга стъпка. По времето, когато лидерите стигнаха до Пийнтаун, Уолш беше на седем минути пред Алън. Маре започваше да се движи нагоре и през последните три километра се изкачи три позиции нагоре.

В крайна сметка нямаше хващане на летящият Уолш. След като води 58 километра, 37-годишният чиновник от Дърбан пресече лентата на Трак Граунд – лесна победа за 6 часа и 6 минути. В края на състезанието свежият Уолш отдаде почит на своя „секундант“, Алън Бойс, победител в състезанието от 1940 г. „Той ме подготви за всичко и ми каза кога да направя пробива“. Бойс му подаваше напитките по пътя – известния „труп подновител“, използван от Артър Нютон. Това беше една смес от лимонада с щипка захар и сол.

Младежът Маре завърши на второ място, докато Алън финишира с финален спринт, за да изпревари Додс точно пред стадиона и да го бие вкъщи с 1 мин. и 2 секунди.

1956 – 1959: Зората на нова ера

През 1956 г. зрител привлече по-голямата част от вниманието. Това не беше кой да е, а самият Артър „ГОЛЯМОТО СЪРЦЕ“ Нютон. Той беше поканен от клуб на Другарския маратон в Южна Африка. Състезанието тази година бе кръстено на него. Също така, той бе придружен от Вик Клафъм, основателят на състезанието през 1921 г.. Клефъм, който не беше виждал Другарите от 1938 г., наскоро се бе пенсионирал и се бе върнал в Питермарицбург.

На състезанието „нагоре“ през 1956 г. почти от старта Мърсър Дейвис искаше да покаже авторитета си. Той тръгна с такава скорост, че когато стигна до Пийнтаун беше на 5 минути 59 сек. пред лидера в този момент от 1954 г., когато Хейуърд подобри рекорд „нагоре“. В този ден темпото беше бързо, може би бе и прекалено горещо и можеше да се окаже, че Дейвис се обричаше на гибел. Неспокоен, Мърсър Дейвис летеше напред, решил да направи голяма разлика между себе си и съперниците си. Той прекоси хълма Филдс и се насочи към Дръмонд с голяма скорост.

Скоростта се забави значително след чудовищния Инчанга, а впечатляващото представяне, построено от Дейвис, бавно, но сигурно беше омаловажено от упорития Уолш. Денят се превърна в потискащо горещ. Бавно, но сигурно Уолш настигаше съперниците си и докато водачът стигна до Умлас Роуд, най-високата точка в състезанието, Уолш виждаше един уморен Дейвис.

На дългото спускане от Умлас Роуд до Тъмбъл Ин, Уолш изпревари високия бегач и пое водачеството. Уморен Дейвис спря и попита за бренди, за облекчаване на стомашни спазми.

Уолш беше преценил добре състезанието си. Той влезе в Марицбург „ШоуГраунд“ почти 40 минути пред втория, за да запише втората си поредна победа (6 ч. 33 м. 35 с.). За съжаление в задушната жега Уолш неможеше да се доближи до рекорда на Хейуърд. След състезанието той каза: „Когато Дейвис беше на осем минути преди мен, мислех, че нямам шанс да спечеля състезанието, освен ако той не се провали. Той го направи, но много по-драматично, отколкото очаквах“.

Въпросният мъж, Дейвис, скоро беше преодолян и от Бойс. Той често се задоволяваше с третото място. Бойс, който бе на 40-то място в ранните етапи на състезанието и 29 минути зад Дейвис в Дръмонд, завърши за четвърти път като втори.

Артър Нютън, който се видя със стари и нови приятели, коментира след състезанието: „Условията бяха прекалено горещи за рекорд. Дейвис беше прекалено бърз в ранните стадии на състезанието. Ако стартира по-бавно, ще може да се представи много по-добре“.

Някои от състезанията през 50-те години на миналия век създаваха близки и вълнуващи битки. През 1952 г. Уоли Хейуърд бе извън състезанието, защото представяше Южна Африка в Хелзинкските игри. На старта обаче стоеше 38-годишен застрахователен агент от Марицбург – Дон Спенсър. През миналата година Спенсър бе завършил на 22-ро място от 25 в относително пешеходен време от 10:09:04. Малко от състезателите или феновете в тълпата знаеха, че този човек би осигурил представление.

Също под началния банер в Дърбан през юли тази сутрин на рождението на кралицата беше Тревър Алън, 34-годишен трафик полицай от Дърбан.

От самото начало това трябваше да бъде много оспорвана надпревара, а по времето, когато лидерът Руфус стигна до „45th Cutting“, само 70 метра разделяха първите 8 състезатели. Докато състезателите стигнаха до хълма на Хънти, Спенсър пое водещата роля. Безразсъдно? Така мислеха учените. Алън се намираше на 12-то място, а Алън Бойс, победителят от 1940 г. беше на 19-то място на почти 5 минути зад Спенсър.

Спенсър увеличи преднината си. На хълма Филдс с подскачаща походка Дон Спенсър ускори самодоволно. Сега специалистите даваха залози, където ще се случи „големият удар“. Щеше ли да дойде в „Бота“? Не, Дон Спенсър вървеше добре, Тревър Алън беше на 2-ро място.

Продължавайки да тича леко, Спенсър мина през Дръмонд 16 минути по-бавно от рекорда. На база на предишното му представяне, това трябваше да е краят на мъжа. Тогава само четири минути разделиха първите четирима мъже. В картите със сигурност имаше вълнуващо състезание. Дивата карта беше човекът отпред, Дон Спенсър.

Известният Инчанга се извисяваше, Спенсър беше в добра форма, а Алън реши да го приближи. По времето, когато Харисън Флатс беше достигнат, Алън започна да показва родословието си и изглеждаше, че Дон Спенсър ще плати за по-ранните си крайности. Алън, най-добре тренираният, настигаше плячката си и когато бегачите стигнаха до Кампердаун само 32 секунди ги разделяха. Това се случи на стръмен, но неозаглавен хълм между Кампердаун и Умлас. Алън най-накрая пое водещата позиция от мъжа, който водеше през последните 40 мили. Спенсър изглеждаше победен, но отнякъде той намери сили и на спускането надолу към Умлас Роуд пое водачеството отново. Крачка след крачка, стъпка след стъпка, това можеше да е състезанието на всеки. Алън пое отново. Междувременно третият, Джералд Уолш, започна да изглежда добре. С по-малко от 12 мили до края, това можеше да е състезанието на всекиго.

На Поли Шортс Алън се отдалечи и когато стигна до върха беше на 3 минути пред съперника си. Той закрачи мощно през последните четири мили и победи Дон Спенсър с 6 минути. Докато Спенсър обикаляше стадиона за второто място, там влезе и Джералд Уолш, за да заеме третото.

Спенсър, който беше пробягал 1600 мили (2576 км.) в тренировка, измина цялото разстояние от Дърбан до Марицбург четири пъти в последния месец в подготовката за състезанието. След като пътува до Дърбан с треньор, той се преоблече в Централната ЖП гара и започна да тича на обратно за дома на повече от 50 мили (80,5 км.). Хитрият бегач имаше изработени подложки в обувките си, които да компенсират неравностите на пътя.

Коментирайки състезанието, Спенсър каза: „Имаше много баири, а никой не може да задържи Алън там. Просто трябваше да победя Джералд (Уолш), защото третата награда беше часовник с кукувица с тема Хари Лайм. Представете си да чувате комбинацията от тази тема и кукувиците, два пъти на всеки час през остатъка от живота си! „

Няколко години по-късно, през 1957 г., един от играчите в драмата от 52-ра, Джералд Уолш, сега с стена в дневната, украсена с часовник с кукувица, осигури още една вълнуваща надпревара, когато се бори с 32-годишният Мърсър Дейвис.

Уолш много искаше да спечели. Той се надяваше да спечели трета победа, на първият Ден на Нютон. През 1955 г. той печели първите си Другари в 6 часа и 06 мин. и отново през 1956 г. за 6 часа и 33 мин.. Очевидно той беше любител на „надолу“. Участник беше и Мейсър Дейвис, маратонец, който представя Южна Африка на Олимпийските игри в Мелбърн. 32-годишният бегач бе чиракувал на Другарите през последните години и чувстваше, че е дошло времето му.

Почти от старта Уолш излезе отпред с много ясни намерения за спечелване на хеттрик. Дейвис остана в близост. Светлината се разчупваше по хълмовете, когато Уолш премина през Поли Шортс в 6:32 следван на 150 ярда от Дейвис. В Кампердаун Уолш, който продължаваше да се движи бързо, бе 15 секунди пред високия „Спрингбок“. На този етап лидерите бяха над една минута по-бързи от Хейуърд през 1953 г.. На Дръмонд, само 10 секунди ги разделяха. На ХилКрест само пет. Дейвис беше отпред. От ХилКрест оставаха 22 мили и един от най-вълнуващите дуели в дългата история на Другарите се засили. Дейвис и Уолш натиснаха крачка след крачка и рамо до рамо. Понякога лидерът се променяше, но никога за дълго, всеки наблюдаваше другия, всеки изпитвайки силата си, всеки се молеше другия да сгреши.

Това се случи по дългия, засенчен участък в Пийнтаун, където Дейвис дръпна напред. По времето, когато се стигне до изкачването на Коуи, той имаше доминираща преднина. Уолш просто не можеше да задържи бързо движещия се„Спрингбок“. Уолш беше лишен от хеттрик, а тълпата аплодира Дейвис (6 ч. 13 м. 55 с.), като смяташе, че чиракуването му е свършило и заслужава да спечели.

снимка: 360-sa.co.za

През 1958 г. Уолш не участва, а Дейвис, тогава защищаващ шампион, не бе в най-добро състояние. Фаворит за „нагоре“ беше Джаки Меклър. 26-годишният представителят на печатницата от Йоханесбург имаше родословието. Той носеше блейзър „Спрингбок“ и няколко пъти бе представял Южна Африка. Той съсредоточи усилията си върху стандартен маратон, а през 1954 г. бе втори в Игрите на империята във Ванкувър.

В по-ранните стадии на състезанието изглеждаше, че Мърсър Дейвис е в състояние да изпълни задачата, когато състезателите достигнаха хълма Коуи, той беше пред Меклър. На наказателните завои на хълма Филдс, Меклър се изравни с Дейвис и скоро след това се откъсна леко напред.

Ясно е, че Дейвис не беше във форма и скоро това започна да се показва. Дейвис, облят в пот, беше принуден да ходи от време на време, а на тестовата част след Дръмонд, той най-накрая се оттегли. В същото време един неспокоен Меклър натрупваше напрежение и когато стигна до Кампердаун, той беше на осем километра пред най-близкия му съперник.

Меклър достигна до финала без конкуренция. Лесна победа за 6 часа 26 минути. Това беше второто най-бързо време в историята. След това той каза: „Днешната победа е реализирана амбиция за мен. Другарският маратон е единственото състезание в страната, което винаги съм искал да спечеля“. Меклър бе описан, като страхотен, твърд като стомана конкурент. Той беше чиракувал под Уоли Хейуърд и бе готов да остави негов незаличим знак в състезанието.

Последната надпревара на 50-те даваше вълнуващи възможности. Трима победители се бяха записали и всеки имаше амбиции за титлата. Травъл Алън, 42-годишният полицай от Дърбан, беше напълно възстановен от травма, Джералд Уолш беше годен и се надяваше на трета победа, както и Джаки Меклър, новия защитник на титлата. За първи път в историята на състезанието участваха над 100 състезатели.

Уолш беше начело, но скоро беше задминат от 29-годишен новак от Родезия, Тревър Хайнс. Хейнс изглеждаше решителен и беше първият, който мина през контролно-пропускателен пункт по средата на трасето в почти рекордно време. Храбрият новак се задържа на тази позиция, докато стигна до Пийнтаун. Там неговите другарски амбиции бяха пречупени. Уолш го настигна и пое водачеството. Малко по-назад бе Алън, който сега тичаше силно. Той показа намеренията си и изпревари Уолш. Меклър ги следваше изкъсо.

Състезанието от 1959 г. започва да се оформя. Уолш и Алън, старите съперници се бореха за превъзходство в задната част на хълма Коуи. Уолш мина през Уествил с 800-метрово преднина на Алън. В следващите осем километра, Алън започна да затваря пролуката, а Меклер също се втурна в спора. Само четири минути отделяха тримата победители, когато навлизаха в Дърбан.

Постепенното баира в Толгейт доказа, че Уолш е изтощен. Алън се премести начело. Направи го бързо, за да покаже авторитета си и да стигне до финалната линия в Кинг парк с повече от пет минути преднина (6 ч. 28 м. 11 с.).

Бегачът на трето място, Меклър каза, че не е доволен от тичането си: „Не можех да се справя с решителното бягане на Алън и Уолш“.

Много истории излязоха през 50-те години, а наградата за „Постоянство“ отиде при 69-годишния Едгар Мари. Той отказа да се предаде и завърши за 13 часа. Бягайки в тъмното, Мари се препънал, а един от помощниците му, му носил факел до стадиона. Тълпата, която беше останала вечерта му даде огромни аплодисменти, докато направи последната обиколка и финишира. „Съжалявам, че закъснях“, заяви Мари, „но направих цялото си обучение във Фрайстат, където е равно. Вашите хълмове малко ме дръпнаха назад днес „.

До края на десетилетието състезанието започна да става обещаващо. За първи път имаше над 100 състезатели. Това се дължеше на по-доброто медийно отразяване и благодарение на харизматичен бегач като Хейуърд. Той се появи на възрастта, която наистина казваше много. Състезание над 54 мили (87 км.) на такъв наказателен терен, с толкова участници. Кой знае, това може би бе най-голямото ултрасъстезание в света.

Имаше тъжна новина към края на 50-те години. От удар в родилния си дом близо до Лондон, на 7 септември 1959 г. умря Артър Нютън. Той беше на 76 години. По време на кариерата си, започнала на 39 години, той пробяга над 200 000 километра, повече от пет пъти обиколката на земята.

Над всичко изпъкват неговата сила на супер спортист и пионер в областта на ултрамаратоните. Той винаги ще бъде запомнен заради голямото му чувство за спортсменство, неговата нежна, срамежлива природа и саможертвения начин, по който се отклоняваше от пътя си, за да помогне на други бегачи, включително онези, които се опитваха да подобрят собствените му рекорди.

1960 – 1965: Идва ерата на Другарите

1960 – Последната другарска драма. Краят на Джеки Меклър

Състезанието беше навършило 40 години. То беше интересно за публиката и голямо предизвикателство за участниците. Десетилетието на 60-те беше времето на рокендрола, на новата Южноафриканска република, и това беше време, когато бяха достигнати важни повратни точки. Кой би повярвал, че щеше да се проведе среща на високо ниво в кабинета на отдел „Natal Traffic Department“, за да се обсъди възможното прекратяване на състезанието? Това бе доста иронично, заради огромната популярност на това състезание, което изглежда бе завладяло въображението на нацията.

60-те години на миналия век, както и почти всяко десетилетие преди това, произведе и безсмъртен другар. На старта на тичането „нагоре“ през 1960 г. стоеше спокойният „Спрингбок“, Джаки Меклър. 28-годишният печетар от Йоханесбург имаше всички акредитиви. Беше служил в чиракуването си под великия Уоли Хейуърд. През 1958 г. той бе показал своята издръжливост и спечели състезанието. В тази гореща есенна сутрин, когато Джералд Уолш поведе бегачите извън Дърбан, се появи нова ера – нова шампионка ера, Ерата на Джаки Меклър.

Не мина много време, преди Джаки да направи хода си в тази надпревара и той поведе предсрочно в Уествил. Докато Меклър стигна до Пийнтаун, той вече бе показал намеренията си и беше на 3 минути 25 сек. преди рекорда на Уоли Хейуърд.

Скоро ХилКрест бе достигнат и Меклър се движеше величествено пред графика на Хейуърд. Цели пет минути преди времето на Хейуърд в този момент Меклър беше нащрек. И така, учените и познавачите започнаха да правят прогнози. Ще го направи ли този малък, почервенял шампион? Беше ясно, че ако Меклър продължи с това темпо, рекордът беше в опасност. Можеше ли да се премине другарската „звукова бариера“ – „нагоре“ за по-малко от шест часа? С това темпо всичко изглеждаше възможно.

Докато Меклър стигна до Дръмонд, въпросът не беше дали Меклър ще спечели, а с колко щеше да победи рекорда. На този етап имаше 7 минути 40 секунди по-добро време от на Уол Хейуърд и той изглеждаше спокоен и уверен. Вторият бегач достигна половината след почти десет минути. Това беше Джералд Уолш.

Кампердаун, а рекордът все още беше в опасност. Меклър беше на шест минути и половина преди рекорда в този момент. Той тичаше добре, взе питие от един от неговите помагачи и се затича към последните няколко километра преди Поли Шортс.

Тъй като Меклър подмина Поли Шортс, без да се колебае, стана ясно, че той е на ръба на постигането на това, което винаги се смяташе за невъзможно – „нагоре“ за по-малко от шест. Опитът на Меклер едва не бе осуетен 750 метра преди финала. Когато мина покрай „Collegians Club“, той нарани крака си на дъска, поставена над канавката, за да я пресекат бегачите. Бордът беше наклонен нагоре от полицай с мотоциклет, разчистваш тълпата точно пред Меклър. Бордът нанесе болезнен удар върху крака на Меклър и той изтича последната обиколка, като кръвта се стичаше от крака му.

Но Меклър беше твърде близо до крайната си цел да се тревожи за това и с дълга крачка завърши за рекордно кратко време – 5 часа 56 мин. 32 секунди. Без съмнение това беше най-големият подвиг в историята на състезанието досега. През 1954 г. Банистър разби четириминутната миля, а сега през 1960 г. Меклър постигна подобен успех. Той завърши на пет мили преди втория, Джералд Уолш.

След състезанието Меклър призна, че не е мислих особено за рекорда на Хейуърд, преди да достигне Дръмонд. Запитан колко време е тренирал за това състезание, той отговори: „Около 15 години“.

През същата година Меклър отишъл в Англия, за да се състезава в „От Лондон до Брайтън“, като и там също завършил в рекордно време от 5 часа и 25 минути. Страхотен сезон за него.

Състезанието „надолу“ през 1961 г. привлече рекордна публика и много бегачи. За трета поредна година бройката надмина 100 и този път беше рекорден брой – 148. Те бяха изпратени в студената, тъмна сутрин в Марицбург. Меклър беше там и беше горещ фаворит. Част от възбудата на състезанието обаче беше ограбена от оттеглянето на Джералд Уолш през нощта преди старта поради заболяване.

Някои от старите лица бяха в главната група, когато минаха покрай Умлас Роуд. Един бегач, който не беше стар, беше 22-годишният Кийт Пиърс от Йоханесбург. Той взе лидерството от великия Меклър. Пиърс изглеждаше уверен, докато се отдалечаваше от Алвестоун. Нещата се обърнаха лошо за Меклър и на хълма на Бота, той беше принуден да се оттегли с тежко възпален крак.

Пиърс сега беше начело, пълен новак и изглеждаш като победител. Зад него бяха останали Клаасен и Стейн,борейки се за втора и трета позиция. Другарският маратон понякога е жесток господар и изисква първо чиракуване. Това беше урокът на деня за лидера.

Пиърс бе направил яростен темпо в ранните етапи на състезанието и сега трябваше да плати цената. На „45th Cutting“, точно на границата с Дърбан, дойде колапса. Преодолян от топлина и изтощение, той се срина и остави Клаасен и Стейн да се борят за победата.

Започваше да изглежда почти като сблъсъкът Буре – Мастърсън-Смит. Клаасен (6 ч. 7 м. 7 с.) имаше по-силен финал, а второ място – 2 минути след това бе за Стейн. Денят приключи, доказвайки, че няма заместител на опита.

снимка: 360-sa.co.za

През 1962 г. мечтата се сбъдва. В продължение на много години организаторите се надяваха да примамят отвъдморски бегачи. Отбор на четирима, представляващ Асоциацията на шосейните бегачи в Англия, бе първият отбор от Англия, който някога бе участвал в състезанието. Подобно посещение беше подсказвано от години, а сега се сбъдна. Британските състезатели се състезаваха срещу Маратонският бегачески клуб в Южна Африка. Британският отбор се състоеше от 30-годишните Джон Смит, Том Бъкингам, Дон Търнър и Рон Линстед, които бяха признати за четиримата най-добри бегачи на дълги разстояния във Великобритания по онова време. Южноафриканският отбор се състоеше от Джаки Меклър, Джордж Клаасен и Питър Клъф, всички от „Germiston Callies“ и Фрики Стейн и Фриц Мадел от Дърбан Атлетик.

В началото Меклър водеше темпото, но британският отбор бе близо. Нещата невървяха за южноафриканци на тази първа среща с британците. Точно след град Клоф, Клаасен имаше проблеми с краката скоро се оттегли.

Меклър правеше невероятно бърз бягане, но когато стигна до Инчанга, ранната му невъздържаност започнаха да се заплаща и започна да се уморява. Думата се върна при британците, а в близост до Кампердаун Джон Смит бавно се отдръпна от сънародника си Бъкингам и започна да настига плячката си – умореният и уязвим Меклър.

Близо до Умлас Роуд, Смит изпревари Меклър и се затича без усилие към Поли Шортс. След това Смит удължи крачка и разстоянието между него и южноафриканеца нарасна. Сега абсолютно абсорбиращият въпрос беше как англичанинът щеше да се справи с хълма пред себе си – Поли Шортс ?

Докато стигна до основата на хълма, той беше на цели пет минути по-напред от Меклър и тичаше със силни, подскачащи крачки. Той скъси крачката си и се спусна по хълма със сравнителна лекота. Оттук нататък следваше безпроблемно плаване за малкия англичанин. Беше очевидно, че измъченият Меклър нямаше да го настигне. Вълнението се повиши, когато Смит мина покрай часовника, устремен да победи за под 6 часа и вероятно да счупи рекорда на Меклър.

Смит спечели, като записа 5 часа 57 минути 05 секунди. Не му достигнаха 33 секунди, за да установи нов „нагоре“ рекорд. Той обаче стана вторият състезател в 41-годишната история на състезанието, завършил за под 6 часа в „нагоре“. Тълпата от 200 души, които беше около финала го аплодира силно.

Беше лош ден за нас южноафриканците. Британците дойдоха на нашите брегове и триумфираха. От първите пет позиции, четири бяха отишли в британския отбор.

Коментирайки състезанието след това, Меклър каза: „С попълването на четири от първите пет места британските състезатели разбиха самоувереното отношение на южноафриканците към непобедимостта на трасето на Другарите. Мисля, че гостите бяха подценявани поради дългите успехи на Южна Африка в състезанието „От Лондон до Брайтън“, където нашите топ бегачи винаги биеха „местните“. Имахме усещането, че хлъзгавите хълмове и безпощадната топлина ще дойдат твърде много за гостите. Англия успя най-вече, защото всеки един от състезателите им беше отлично подготвен след месеци на интензивна подготовка“.

Така се случи, че Джон Смит стоя около 3 часа на финалната линия с победител от миналото – Кокран, гледайки как се борят завръщащите се състезатели. „Мислех, че съм спечелил състезанието, но сега виждам, колко са големи завършващи сега“. „В този момент вие ставате свидетели на духа на Другарите“, отвърнал Кокран.

През 1963 г. Меклър се завърна от Атина през нощта преди състезанието. Той беше твърд фаворит за победа и стоеше леко уверен в най-голямата стартова тълпа до сега – 224 бегачи. Когато стигна до Като Ридж, Джаки Меклър беше начело. Да видиш, че отпред е малкият червенокоси бегач се бе превърнало в съвсем обикновено нещо.

Меклър мина на половината път в Дръмонд в рекордно кратко време и беше ясно на всички, че жизненият Трансвайлер (Transvaal – провинция в Южна Африка) имаше за цел да подобри рекорда за „надолу“. Обаче след Дръмонд, Де Вилерс, изненадващият мъж на състезанието, започна постепенно да настига оклюмалият Меклър.

Когато двамата състезатели стигнаха до Клоф, Де Вилерс беше само 50 секунди зад Меклър. В Пийнтаун състезанието започваше да става сурово за Меклър, но той решително се вкопчваше в преднината си, въпреки звука от мокрите стъпки на Де Вилерс, които бяха само на 30 ярда зад него.

Меклър, вероятно усещащ ефекта от бягането си, сега падна 1 мин. 15 сек. след времето на Хейуърд през 1953. Перспективите за нов рекорд сякаш се изплъзнаха от неговата власт.

Беше в задната част на хълма Коуи, когато Меклър се зарови дълбоко в резервите си. Той отпи питие от поддръжниците си, огледа се и тръгна към Дърбан. В очите му се четеше стоманена решителност. Бавно се отдръпна от Де Вилерс и включи на по горна скорост. Печелеше жизненоважни секунди, които щяха да го доближат до 10-годишния рекорд на Хейуърд.

В Толгейт беше отговора, дали 31-годишният „Спрингбок“ ще разбие рекорда. Нямаше време за почивка или затишие. Уморените и болезнени мускули трябваше да се движат безмилостно, докато спускаше надолу по Берей Роуд и Стария холандски път до края.

Голямата тълпа го аплодираше, когато пресече финала. Меклър спечелил трети път надпреварата, като разби рекорда на Хейуърд с 1 мин. и 10 сек. – 5 часа 51 минути 20 секунди. Той стана първият бегач от 1954 г. насам, държащ рекордите „нагоре“ и „надолу“.

Умореният Де Вилерс взе второто място с прекрасното време от 5 часа 58 мин. и 45сек.. Той бе направил голямо предизвикателство, може би малко прекалено, да изпревари по-опитния си съперник.

снимка: 360-sa.co.za

До момента, в който записването беше затворено за бягането „нагоре“ през 1964 г., Меклър бе избраният. Но имаше солидна база от най-добрите състезатели, които щяха да дадат на Меклър състезанието на живота му. Доказани съперници като Мърсър Дейвис, Чарли Чейс, Фрики Стийн, Мани Кун и Ник Раубенхаймер.

Когато водещата група достигна „45th Cutting“,Меклър вече беше начело. В Пийнтаун Меклър беше на минутка пред Мани Кун, въпреки че времето беше много по-бавно тази година. Може би Меклър е бил наясно със самоубийственото темпо, поставено през „62-ра нагоре“, когато той загуби от англичанина Смит.

На дългото изкачване нагоре по хълма на Бота, Кун се промъкна по-близо до лидера. Мърсър Дейвис също започна да изглежда заплашително. Когато водещата група стигна до Дръмонд броят й се бе увеличил – Джаки Меклър, Кун, Чейс, Дейвис, Мадел и Пиърс бяха там.

И накрая, Меклър доказа силата и апетита си за хълмовете на наказателното стръмно шосе с остри завои Поли Шортс. Той влезе в Марицбург, за да вземе четвъртата си титла. Разбира се, това беше по-бавно от предишните години и той изглеждаше малко недоволен от себе си, но Меклър беше безспорен победител (6 ч. 9 м. 54 с.), а Мани Кун остана на цели 10 минути.

Целият следобед беглецът се прибираха във вкъщи, някой сами, други на групи. Сред тях имаше мъже, които бяха изхвърлили обувките си и се бореха боси, решени да завършат. Всичките 204 бегачи пресякоха финалната линия, почти правейки си подигравка със страховитите хълмове между брега и столицата.

От финиширащите беше и вечнозеленият Лийг Буле, сега на 55 взе 24-ия си медал. Лийг, който за първи път участва през 1933 г., завърши 58-ми в много уважавано време от 8 часа и 48 минути.

Имаше и ирония в този ден. Върнън Джоунс беше сред огромната тълпа, която претендираше за славата на Другарите. Той получи зелени си номер за 10 завършвания. Това наистина беше далечен вик към деня, в който той бе помолен от организатора и основател Вик Клафъм да участва през 1936 г., за да направи бройката на бегачите на стартовата линия да изглеждат по-уважавана.

40-тото събитието през 1965 г. привлече рекордно много бегачи. Състезанието показваше безпрецедентна тенденция на нарастване на числеността, а към крайната дата записалите се бяха изумителните 433 бегача. Стартираха 387 състезатели, като организаторите бяха изненадани. Никога не бе имало такава огромна бройка бегачи, която да се събере, за да пробяга такава дълга надпревара.

Времето също беше жестоко. Това бяха най-влажните и най-студени Другари до сега, но духът на бегачите също беше на високо ниво, както и интересът към състезанието. Джаки Меклър искаше да спечели петото си състезание, но в лицето на Бърнард Гомерсал в тълпата имаше интересен бегач. Британски спортист, изпратен от Асоциацията на шосейните бегачи в Англия, опитваш се да подражава на постижението на своя сънародник Джон Смит през 1962 г.

На старта беше 39-годишната Мавис Хъчинсън, майка на шест деца. Съпругът й също беше там заедно с 18-годишния им син. С изключение на времето, всичко беше настроено за разбиващо състезание.

снимка: scenicsouth.co.za

Докато водещата група достигна Като Ридж, Мани Кун беше начело с преднина от 3 минути. След това дойдоха Мърсър Дейвис, Джаки Меклър и англичанинът Бърнард Гомерсал. Времето беше студено, но темпото беше горещо в онзи ден.

Докато лидерите стигнаха до Дръмонд (средата на трасето), Кун беше само на 2 минути и 50 секунди от рекорда на Меклър от 1963 г.. След това дойдоха Дейвис, Гомерсал и Меклър.

Меклър преживя лоши времена по пътя между Инчанга и хълма на Бота. Джаки се бореше. Гомерсал тичаше близо до шампиона, играеше игра на изчакване и се готвеше да удари по-късно? Наистина ли изчезваше? Бернард Гомерсал трябваше да реши дали да остане с Меклър или да продължи и да тича с Мърсър Дейвис. Гомерсал избра последното и започна преследване.

Скоро той настигна Дейвис и заедно започнаха да разрушават, построено от Кун. Болнавият Меклър избледняваше от снимката. По времето, когато лидерите стигнаха до Клоф, Гомерсал, водейки перфектно своето състезание, пое водещата роля. – Къде е Меклър? – попита тълпата. Когато Джаки премина през пункта в Клоф изглеждаше мрачен и измъчен.

Въпреки лошото време Гомелсал беше на линия за рекорда „надолу“. Когато той стигна Пийнтаун беше 5 минути и 35 секунди преди времето на Меклър от 1963 г..

От Пийнтаун крачейки мощно Гомерсал се отдалечи от конкурентите си, последван от най-голямото шествие от автомобили в историята на състезанието. Докато се насочваше към Дърбан от дясната страна на пътя, два километрова автомобилна опашка се промъкваше от ляво, карайки на ниска предавка.

Когато Бернар Гомерсал подмина Толгейт, всички излязоха от баровете и викаха. Той беше у дома и беше ясен победител. Времето му беше феноменално и имаше толкова очи върху него, колкото и часовници, за да видят дали рекорда на Меклър ще бъде счупен от този англичанин.

Гомелсал получи огромни овации, когато пресече финала, за да спечели Другарите 1965 г. и да повтори победата на Джон Смит от няколко години по-рано. Друг рев се появи няколко минути по-късно, когато беше обявено, че е счупил рекорда на Меклър с едва 11 секунди. Печелившото му време беше 5 часа 51 минути 09 сек..

Меклър чу шума на тълпата, докато тичаше към финала. „Господи, той подобри рекорда“ – възкликна Меклър малко тъжно, но тъй като това беше спортът на Меклър, той не губи време и поздрави сърдечно победителя.

Меклър нямаше причина да се оплаква. Той направи страхотен двубой и на разстояние между Пийнтаун и Дърбан намали разликата до Гомелсал с четири минути. Той завърши втори за 5 часа и 56 минути за 19 секунди. И стана първият човек, който разби 6-часовата граница „надолу“два пъти.

Попитан след това за неговото бягане, Гомелсал коментирал, че метеорологичните условия са били идеални за него. Англичанинът сигурно беше единственият от 282 финалисти, който го мислеше. Дъждът валя през целият ден и през целият път.

От всички смели състезатели по онзи ден, слепецът Ян Джардин олицетворяваше най-пълно самото сърце и душа на състезанието. На 63-годишна възраст, напълно сляп, Джардин с номер 26, финишира за 10-ти път. Много години по-късно на негово име бе кръстена организация , която да се грижи за слепите бегачи. Той е вдъхновението за мнозина, които са по-малко късметлии. Благодарение на Джардин Джогърс, слепите бегачи участват в Другарите и намират победа в своята несгода.

Мавис Хътчинсън, която почти се отказа на ХилКрест, се превърна в третата жена в историята, завършила състезанието. Тъй като тя беше неофициална участник, резултатите няма да я покажат, но тя завърши на 220-о място за 10:07 часа. Ами господин Хътчинсън? Резултатите не показват името му. Това беше така, защото той не успя да завърши. Сега той приготвя вечеря за цялото семейство. Нейният син Джеси завърши за 8:25 часа. Това му спечели трофея „Lyle Lightbody“ за най-младия състезател, който завърши.

снимка: 360-sa.co.za

1966 – 1969: Рекордите са разбити

Завръщането на Джеки Меклър             

След доста разочароващо състезание през 1965 г. Меклър реши да се пенсионира. Без малкият очарователен червенокос магьосника на пътя „нагоре“ през 1966 г. и „надолу“ през 67-ма, останаха широко отворени и създадоха свое собствено вълнение. През 1968 г. обаче много хора повдигнаха вежди, когато на организаторите вдигнаха огромна реклама в Йоханесбург – „Завръщането на Джеки Меклър“. Той беше отсъствал две години и на практика нямаше участия в дългите бягания, за който да се говори в международен план. Беше добре известно, че с още една победа Меклър ще се присъедини към „Безсмъртни Другари“, Нютон, Балингтън и Хейуърд. Всички, които 5 пъти бяха спечелили Другарския маратон.

Беше ясно, че влизането му не е донкихотовско и че щеше да направи необходимия пробег. Джакпотът 5 беше в погледа на Меклър. Той беше известен като силен катерач и за него това беше „сега или никога“. Конкуренцията беше силна тази година. Имаше малък британски контингент, който включваше рекордьорът Бернард Гомерсал и неговият колега Джон Тарант, победител във всеки важен ултрамаратон във Великобритания през 1967 г.

Това очаквано състезание беше ужасно разочароващо, когато малко преди деня на състезанието бе обявено, че световноизвестният британски бегач Джон Тарант официално няма да бъде допуснат да стартира. По отношение на решението на IAAF, на него му е било забранено да се състезава в аматьорски състезания извън Великобритания, защото както изглежда, около 20 години по-рано, като тийнейджър е спечелил „R35“ като професионален боксьор. Тарант научил за тази бомба чрез пресата в хотел Дърбан. За организаторите Джон Тарант просто не съществуваше. За Тарант това беше удар под пояса. След всичките тежки тренировки и разноските по пътуването от 6000 мили (9660 км.), не му беше разрешено да се състезава като официален участник. За симпатичната тълпа той стана „призрак“, бегач без номер.

Състезанието започна с цялата си пищност и церемонност. Още веднъж много участници, още веднъж главоболия за движението по пътя. Слънцето започна да се изкачва, а групата от лидери започва да се изкачва по хълма Филдс. Напрежението се повиши, а Гомерсал започна да затихва.

Когато водещата група стигна до Дръмонд, тя се състоеше от Гордън Бейкър, Морисън и Джаки Меклър, като всички тичаха съвсем плавно в малък, тесен куп. На твърдата, живописна извивка изкачваща Инчанга, Бейкър направи своя ход и се изплъзна пред другите двама. Тарант също беше с лидерите.

Меклър изчака времето си и веднага след Кампердаун излезе начело. Мани Кун го преследваше, но темпото беше прекалено бързо за него. На Поли Шортс Меклър без проблем направи значителна разлика между най-близкия си съперник. Сега Джеки Меклър отвори крачката и възторжен се затича към другарската му мечта за безсмъртие, която му се беше измъкнала през 1965 г.. Завръщането му в маратона наистина бе триумфално (6 ч. 1 м. 11 с.). Той имаше силата, издръжливостта, съвършената преценка, но преди всичко един велик боен дух, който спечели на Джеки Меклър законно място в историята на Другарите, като един от най-великите. Сега той поставя името си наравно с Артър Нютън, Харди Балингтън и Уоли Хейуърд. Джеки Меклер бе дори по-добър от останалите. Четири от петте му победи бяха в надпреварата „нагоре“. Това бе несравним подвиг.

През този ден четвърти пресече линията Джон Тарант. Аплодисментите от тълпата и каменна тишина от високоговорителя. За 36-годишният Тарант това беше най-тежкото състезание в живота му, голямо умствено и физически изпитание : „Бях толкова притеснен от бягането, че се чудех дали някой ще се опита да ме спре да завърша“. Той пробяга по-голямата част от разстоянието без помощта или насърчаването на придружител, а жегата му се отрази силно. „Жегата ме хвана. Никога не бях изживявал нещо подобно. Всички по пътя бяха толкова мили с мен. Никога не очаквах толкова много хора да стоят зад мен“.

Състезанието през 1966 г. беше широко отворено. Джаки Меклер обяви, че се оттегля, нямаше британски „диви карти“. Един от фаворитите на Натал бе един „Див бегач“, 32-годишният Мани Кун. Той беше третият през предходната година и втори в последната надпревара „нагоре“. Имаше и други, които чакаха в кулисите тази година – Мадел, Фрики Стейн, Чарли Чейс. Имаше и двама предишни победители – Мърсър Дейвис и 48-годишният Джералд Уолш. Наистина разноцветна палитра, но кой щеше да носи короната на победителя?

На старта беше и служител по качеството от Боксбург, може би подценяван, а може би не. Той беше 27-годишният Томи Малоун. Шотландски заселник, който спечелил 56-километровия маратон „Корки“ в рекордно време преди месец и имаше репутацията на силен и много бърз бегач, чиято издръжливост всъщност злепоставяше бледата му кожа и лекото му тяло.

Мани Кун поздрави зрителите с голяма усмивка, докато водеше в средата на трасето. Той беше преследван от още няколко състезатели. Малоун се бореше назад със себе си.

Инчанга дойде и късмета на Томи Малоун се обърна. „Летящият шотландец“ започна да се съвзема и да настига умореният Кун. На Кампердаун Малоун най-накрая настигна Кун. Тъй като двамата вече тичаха заедно, изглеждаше, че боговете са усетили, че тези двама ще бъдат обвързани в някакъв драматичен пакт.

На около 2 километра оттук, Кун изчезна.

Той отиде към помощник, който подсуши лицето му. „От известно време знаех, че Малоун ме настига, но не бях разбрал колко близо всъщност е той. Когато ме настигна, все още се чувствах добре. Мислех, че ще се придържам към него за известно време. Тогава просто изчезнах. Чувствах се замаян и спрях. Бях дал всичко.“

Дивият бегач се смъкна на пътя за няколко минути, преди помощниците му отново да го изправят на крака и да го изпратят, за да преследват Малоун, който не би могъл да се справи по-добре с предизвикателството си. Шотландецът беше отпред и когато се приближи до Мартзбург, той беше изпълнен с увереност и демонстрираше финалния си взрив.

Това беше, първи рунд отиде за Томи Малоун, „Летящ шотландец“ (6 ч. 14 м. 07 с.). Мани Кун завърши на второ място 19 минути зад своя съперник.

Когато записването затвори през 1967 г., в списъка имаше рекордни 600 имена. За пореден път имаше обичайното голямо внимание от пресата и още веднъж обичайната другарска треска. Имаше горещи фаворити за победа и много дискусии. За пореден път нямаше очевиден фаворит и голяма част от вниманието на специалистите бе насочено към първото и второто място от състезанието от 1966 г. – Томи Малоун и Мани Кун.

След като кръстосаха мечове в Другарите от 1966 г., двамата се срещнаха в Лондон-Брайтън по-късно тази година. Резултатът – Гомерсал първи, Кун втори и Малоун трети. В схемата на нещата, рунд две за Кун.

Позастарелият Макс Тримборн отново даде старта със звукът на петела, пистолетът бе уволнен в студената и мрачна сутрин в Марицбург. В ден, за който ще се говори десетилетия по-късно, бегачите направиха своя исторически ход към брега.

В Като Ридж се оформи голяма група от много бързи бегачи. Малоун беше там, а Кун зад него се оглеждаше и проверяваше графика за състезанието си. Разбира се, това щеше да бъде много оспорвано състезание без пощада или отказване.

Състезанието беше почти до средата. Когато лидерът я пресече, още седем от големите оръдия бяха там, всички тичаха с изприщваща скорост. Кун и Малоун бяха в този куп, а състезанието беше толкова горещо в този момент, че всички бяха отбелязани със същото време до средата – 2 часа и 31 минути.

Следващият бегач през Дръмонд бе на шест минути зад лидерите. Нещо трябваше да се случи, за да може Малоун да се откъсне и това бяха стръмните хълмове на Алвестоун. Морисън продължи с него. Бейкър и Кун останаха наблизо, а Бланкли, Харгривс и Крейг намалиха темпото твърде много и паднаха от автобуса.

Малоун стигна до Гилитс. Той поемаше състезанието и правеше тичането. Малоун отново щеше да спечели. Той пристигна в Клоф с преднина от 3 минути пред Кун.

В Пийнтаун се видя малка промяна. Докато двамата лидери стигнаха до Толгейт, вече ги деляха две минути. И двамата започнаха да изпитват трудности под небето на Дърбан. Състезанието изглеждаше отвсякъде за първото и второто място, а в Толгейт на Малоун беше даден тубуса, съдържащ традиционното поздравително писмо от кмета на Питърмарицбург до кмета на Дърбан.

Кун имаше предимство в родния си град. Имаше рейтинг, за да го направи и надеждата, че публиката в Натал ще го накара да задълбае дълбоко и да намери ресурси, за да отговори. Сега с всяка стъпка той започна да намалява пропастта между себе си и шотландеца. На Бери Роуд, Кун започна да усеща напрежението с всяка крачка. Опитваше всичко, но вървеше към загуба. Малко над километър до финала.

Вътре в стадиона на тълпата от 3000 души бе казано, че победителят ще е Томи Малоун и че той е на 180 метра от стадиона. Кола попречи точно пред портата на измореният Малоун, докато той се опитваше да мине. Няколко секунди по-късно, за да се възхищаваме, Томи Малоун излезе на преден план само на 80 метра от финала. В този момент имаше голямо объркване, Томи Малоун си мислеше, че Мани Кун е на около две минути зад него. Обаче за голям ужас на Малоун и огромно удоволствието на тълпата, Кун внезапно дойде на само 15 метра зад лидера. Имаше по-малко от 50 метра от 90-километровото състезание.

Малоун изведнъж осъзна, че Кун е точно зад него и бързо го настигаше. Малоун даде всичко, което имаше. Когато Малоун отскочи силно, го сполетя ужасно схващане … само 15 метра до финала, но водачът падна на земята. На стадиона имаше зашеметяваща тишина. Почти изглеждаше, че моментът беше замръзнал. Уловени във времето и в космоса, крайната драма се играеше. Кун се опита да разбере какво се е случило. Малоун почти бе спечелил състезанието, но въпреки това той беше на земята, опитвайки се да се изправи.

Малоун беше долу. Краката му не отговаряха. Опита се да стане; това беше храбър опит. Тълпата беше тъпа пулсация в ушите му, всичко, което чувстваше, докато се опитваше да достигне до финалната линия, беше написано върху белия му потник „Дивак“. Опитът му беше напразен. Тълпата никога не бе виждала такъв финал. Третият рунд завърши за Мани Кун – 5 ч. 54 м. 10 с..

снимка: comrades.runnersworld.co.za

снимка: comrades.runnersworld.co.za

В този живот винаги трябва да има победители и губещи. Този ден принадлежеше на двамата герои. Толкова е жалко, че трябваше да има победител. Резултата от 1967 г. показа секунда между първото и второто място. Една секунда, която беше вечност, някои дори биха повярвали, че това е по-малко от сърдечно тупкане, което раздели тези двамата. Кметският тубус лежеше на земята, забравен. Двамата другари се държаха един друг.

Последната надпревара на десетилетието бе много застрашена. Никога преди в историята на Другарите нямаше толкова голяма несигурност относно бъдещето на събитието. През предходните години имаше глупости, но с огромните над 500 участника, състезанието стана неуправляемо. Това поставяше все по-голяма тежест върху органите за движението. Преди две години властите имаха желание да спрат състезанието. Очевидно форматът на състезанието трябваше да се промени или то щеше да умре. Организаторите признаха, че има проблем и през 1968 г. бяха въведени контролни времена в Дръмонд – 12:30 и в Като Ридж – 14:30. Това намали проблема, но беше само въпрос на време, преди да се направят големи промени. Във всеки случай състезанието от 1969 г. продължи с много малко промени във формата.

Броят на регистрираните участници стана огромен – почти 800. Джеки Меклър влезе, надявайки се да е по-добър от останалите „Велики другари“ и да спечели шестата си победа. Мани Кун, победителят в най-инфарктния дуел в историята на състезанието беше на старта, както и съотборникът му Дейв Бокс. Бокс имаше препоръки, защото бе носител на световния рекорд на 100 мили (161 км.). „Призрачният“ бегач Джон Тарант също бе на старта, надявайки се да се докаже.

Друг бегач, който се оглеждаше за злато, може би не за победа, беше английския имигрант Дейв Багшау. Наскоро той бе станал републикански шампион по маратон на Южна Африка. Дейв беше новак в състезанието и не се водеше претендент за победа. Централният фаворит беше Меклър. Началото на състезанието от 1969 г. беше интересно за публика.

Изгряващото слънце размразяваше мразовитата сутрин. Над Долината на хиляди хълмове, призрачният Тарант беше бегачът, който пое ръководството и постави рекордно темпо. Докато стигна до Кампердаун, той беше на 4 минути от всеки от своите съперници и разширяваше разликата с всяка крачка.

На Инчанга Банк Дейв Бокс настигна Тарант. Дейв Багшау тичаше с него. Тук беше неговата дилема: като начинаещ не беше съвсем сигурен какво да очаква. Той обаче имаше известен опит в състезанието, тъй като беше поддръжка на Гомърсал през предходната година. Но Багшау беше в опитна компания и той беше наясно с това. Е, щастливецът на деня, Багшау продължи с Бокс, макар и да бе наясно, че петкратния шампион Меклър бе на собствена територия.

На хълмовете на Дръмонд, Бокс и Багшау изпревариха изморения Тарант и се отправиха към Дърбан. Багшау забеляза, че Бокс леко се отдалечава и сега беше загрижен. Като начинаещ не беше съвсем сигурен какво да прави. Да задържи така или да го последва. Окончателният отговор на Дейв Багшау дойде около „Botha’s Hill Hotel“. Той оставил страдащия си партньор („Дивак“) и се затича към Дърбан.

Дейв Багшау разпери крила. Около километър, след като пое водачеството, той мина около Върнън Джоунс, който стоеше отстрани на пътя. Семейството Джоунс извикало насърчаващо Багшау, но конкретно Върнън бил странно тих. Едва след състезанието Багшау научи, че по онова време Джоунс е смятал неговата тактиката за самоубийствена и съпругата му Айлин го е инструктирала да е тих за да не засее семената на съмнението в Багшау.

По времето, когато Багшау стигна до Пийнтаун, той беше точно зад рекорда на Гомерсал. Стана очевидно, че победата ще отиде в Багшау. Кук и Меклър неможеха да изпреварят Багшау, който се отправи уверено напред. По-късно той призна, че в един момент той решил да не се тревожи за големите оръжия около него. „Днес бягах собственото си състезание. Аз по-скоро си помислих, че Меклър и Бокс трябва да се притесняват за това как ще ме хванат“.

В този ден Дейв Багшау, хитрият англичанин, не само спечели състезанието като новак. Той също така създаде нов рекорд от 5 часа 45мин. 35 сек.. Той бе първият бегач, който слезе под 5 часа и 50 минути.

И така, както слънцето застана над Дърбан, още едно Другарско десетилетие бягане приключи. Ян Жарден обяви оттеглянето си от състезанието на 67-годишна възраст.

Имаше някои щастливи послеписи в тази епоха: Дейв Багшау отиде при шивач няколко дни след събитието. Докато измерваше новия шампион на Другарите за костюм, шивачът забеляза тънката му талия. – „Боже, вие сте толкова слабичък“ – каза шивачът, – „трябваше да се състезавате в маратона“.

– „Направих го“ – каза скромният Багшау.

– „Така ли ?“ – попита шивачът. „Завършихте ли ?“

„Да“, каза Багшау, „завърших“

„Така ли? Кажи ми какво време си направил?“

„Пет-четиридесет и пет“

„Да …, сигурно сте спечелили това“

„Направих го“.

Дейв Багшау излезе от ателието със свободна вратовръзка и остави един много объркан шивач, който стоеше на вратата.

Друг път, на друго място, беше събирането на победителите на Другарите през 1983 година. Неминуемо разговорът се съсредоточи върху Малоун и Кун. Тъй като бирата течеше, решихме веднъж завинаги да решим спорът. След вечеря всички живи победители на Другарите до този момент бяха поканени да присъстват на състезанието около паркинга навън. Фордис и Багшау бяха назначени за длъжностни лица. В ранните часове на сутринта Томи и Мани стартираха, докато длъжностните лица се оттеглиха в бара за още питиета, докато чакаха завръщането им. Състезателите влязоха в паркинга от различни посоки, без да са завършат договорения курс. Така че Фордис и Багшау обявиха състезанието за нищожно. Така великият спор на Другарите завинаги остана неразрешен.

снимка: 360-sa.co.za

1970 – 1975: Време на промяна

70-те – Другарски промени – Изгревът на Роб

Изминаха петдесет години от изстрела на пистолета на старта в студа и мрака на една пиетермарицбургска сутрин в Деня на Империята през 1921 г.. През 70-те Южна Африка, като страна се промени повече от всякога. Системата на Апартейд беше твърдо укрепена и дори маратона не избяга от вниманието на националистическото правителство. По време на този бурен период телевизията беше въведена в Южна Африка, имаше множество демонстрации на противопоставяне срещу правителството и Южна Африка беше напълно отлъчена от световното участие във всички сфери на живота, включително спорта. По ирония на съдбата Другарският маратон процъфтява при тези условия и благодарение на редица фактори, които правят Южна Африка една голяма спортна нация, класиката наистина влезе в златна ера.

Може да се твърди, че това се дължи на нашата изолация. Състезанието се разрасна от огромните 865 участници през 1970 г. до невероятен 3410 в края на десетилетието през 1979 г. Имаше много малко състезания извън Южна Африка и следователно състезания като „Currie Cup“ пораснаха. Другарският маратон беше един от щастливите бенефициенти в този период на изолация.

Медийно отразяване за състезанието също порасна през това десетилетие. Бяха направени огромни крачки, за да се направи състезанието достъпно за всички. През 1973 г. имаше радио покритие, но това едва ли бе достатъчно. Трафикът преди финала в Дърбан бе толкова гъст, че бе невъзможно ванът на „SABC“ да покрие предните бегачи. Следователно за повечето хора, беше пълна изненада, да видят Дейв Левик в сметката за същата година. Ново изобретение за облекчаване на този проблем беше въвеждането на хеликоптер от радио Порт Натал на „SABC“. Както обикновено, радио коментарите щяха да започнат в 6:00.

Въвеждането на телевизията през 1975 г. имаше потенциал да добави ново измерение към състезанието. Възможността не беше лесно възприета от организаторите на състезанието или от „SABC“ в ранните години. През 1976 г., покритието на състезанието беше малко и имаше много оплаквания. Беше ясно, че с тежестта на общественото мнение и с човешкия интерес, всичко това ще се промени.

Телевизията в по-късните части на десетилетието изигра своята роля във фазата на растеж. През този период мнозина вече можеха да станат свидетели на епичните борби на бегачите в уюта на хола си. Въображението на много от любителите на фотьойла беше запалено до такава степен, че да се решат да променят живота си: „Аз ще пробягам Другарския маратон“. Това се отнасяше до обикновените хора, които правеха невероятни неща и как това просто, но дълбоко вдъхновение бе ги довело от канапето в хола им, до герои със собствено парче история на Стария път.

Разрастването на състезанието изисква използването на компютър. За да се справят с голямата маса от документи през 1971 г., за първи път беше нает компютър, който трябваше да се превърне в постоянна характеристика на администрацията.

В навечерието на състезанието през 1974 г. се създаде напрежение. Тогава се позволи официално на чернокожите да се състезават. До тогава имаше много неофициални финалисти, черни бегачи, които година след година поемаха предизвикателството и завършваха. Тези смели души го правеха за чистата радост от състезанието, осъзнавайки, че никога не получават нито едно от отличията, както техните колеги, бели спортисти. Шумът се надигаше в страната и като цяло в обществения живот по-голямата част от населението имаше какво да каже. Тук си струва да се запише, че много пъти бели бегачи с радост биха отстъпили медала си, за да наблегнат на това.

През 1974 г. натискът за интегриране на чернокожите и жените в състезанието достигна трескава височина в пресата. По отношение на законите по това време интегрирането в състезанието постави някои интересни логистични проблеми. Организаторите ще трябва да предоставят отделни, но равностойни удобства. На практика това означаваше отделни помещения за освежаване и съблекални. Такъв беше животът в Южна Африка. Имаше ли страх от расово напрежения на пътя? Това беше абсурдно. Черни бегачи бяха участвали като неофициални бегачи и преди. Като воини по пътя им се полагаха същите отличия, като на техните „официални“ колеги, а не в края, да напуснат стадиона с празни ръце и през друга врата. Това се отнасяше не само за чернокожи, а и за жените. Все повече жени се захващаха с предизвикателството и те също искаха правата си.

За щастие благодарение на групите създаващи натиск отвътре и отвъд, много неща се промениха в маратона. Когато Другарите празнуваха своя Златния юбилей през 1975 г., бяха направени необходимите бързи промени и за първи път в историята на състезанието всички бяха добре дошли да участват. В бурен период от историята на страната, когато Южна Африка се бореше срещу „яростна атака“ и танкове се въртяха по границата с Ангола, малка част от здравия разум победи.

Имаше и друга промяна в резултат от безпрецедентния растеж на броя на бегачите, който започна през 70-те години. В продължение на 50 години беше традиция, че бегачът и помощникът му бяха отбор. Всичко това се промени през това десетилетие. Това не беше среднощна бърз промяна, а бавна и постепенна.

Тъй като броя на бегачите порасна, дебата се съсредоточи върху проблема с трафика. Колкото повече са бегачите, толкова повече секунди по пътя, толкова повече главоболие за властите по пътищата. Очевидно трябваше да се направи нещо. Бяха изпробвани много неща, може би най-драстично беше ограничаването на бегачите до едва 1500 през 1975 г.. Това се оказа драстична стъпка и предизвика изписването на много вестникарска хартия и писма. Мик Уин, председател на организационния клуб „Collegians Harriers“, заяви: „Всички сме съгласни, че ще бъде фантастично да видим Другарския маратон с 5 000 бегача, като най-голямото състезание в света. Ние сме изправени пред избора да намалим бегачите или да се справим с много по-драстично ограничение от страна на провинциалните власти.“ Властите се стремяха да продължат състезанието, но ако ситуацията по пътя излезе от контрол или станеше опасно, някой ще трябваше да вземе решение.

За щастие в края на десетилетието отпаднаха намеренията за ограничения върху броя на записалите се, но на помагачите бяха поставени доста тежки ограничения. През 1978 г., заедно със своите номера, спортистите получиха полезни карти, показващи къде могат да бъдат възможните 41 освежителни станции, а през 1979 г. помощниците бяха допуснати само през втората половина на курса.

Старите пионери се оплакваха, но Другарите никога нямаше вече да бъдат същите. Без съмнение промените тук бяха напълно отражение на случващото се в страната по онова време. Град Совето беше пламнал, а Южна Африка беше международна новина. За бившите другари, за южноафриканските граждани, животът никога нямаше да бъде същият, революцията беше започнала.

През 1970 г. бегачите бяха много. Върнън Джоунс, 61-годишен ветеран, който беше тичал много години, си спомня: „Като един от старите и бавни бегачи, аз се настаних отзад. След като пистолета гръмна, в продължение на цяла минута, аз не се движех с нито един инч, а когато в крайна сметка се движех, беше толкова бавно, че загубих две минути на улица Филд. През 1936 г. Вик Клафъм толкова се срамуваше от малкия брой бегачи (19), че ме помоли да тичам неофициално няколко километра, а аз убедих друг човек да направи същото. По този начин увеличихме броя на бегачите с 10% „.

Вероятният победител тази година беше Дейв Багшау и експертите не трябваше да се оглеждат повече. По време на девствения му опит, той счупи рекорда и сега беше устремен към нов успех. От януари до май тази година той пробяга над 2900 километра в тренировка, почти 200 повече от предходната година.

От самото начало Багшау беше решен да спечели и да разбие рекорда. Той стартира бързо и постави убийствено темпо. Гордън Бейкър (шесто място през 1969 г.) го следваше храбро, но когато двамата стигнаха до Дръмонд, пукнатините в изморения Бейкър започнаха да се показват и не след дълго Багшау опирайки се на Инчанга Банк се премести начело.

Решителността бе изписана по лицето му и когато Дейв достигна до Кампердаун, рекордът на Меклър, държан в продължение на 10 години, изглеждаше в опасност. Багшау никога не наруши ритъма си по Поли Шортс и за наслада на огромна тълпа, той прекоси финалната линия за 5 часа 51 мин. 27 сек. Нов рекорд за „нагоре“.

Дейв Багшау беше спокоен и уверен, когато се записа за спускането през 1971 г.. Той беше рекордьор за „нагоре“ и за „надолу“, а главният му съперник Дейв Бокс беше контузен. Състезанието трябваше да бъде с 4 километра по-дълго от това през 69-та. Това се дължеше на обиколката в района на Кампердаун, направена по настояване на транспортните власти, за да изкарат бегачите и техните поддръжниците извън националната магистрала. Беше ясно, че рекордът не беше в днешните карти. Промените в курса и общото разстояние са доста обичайни дори и днес и най-много отнемат този аспект на състезанието. Старите бегачи продължават да сочат хълмовете на Бота, Инчанга и Поли Шортс, като по-стръмни и с повече извивки.

„Призракът“ Джон Таррант отново беше на старта като неофициално участник, както и Бети Кавана.

Багшау беше във водещата група и до момента, в който стигнаха до Кампердаун, времето беше мизерно и студено, а през по-голямата част от сутринта ръмеше. Докато лидерите стигнаха до Дръмонд (средата на пътя), начело бяха Бейкър и Багшау.

Лошото време беше отблъснало обичайните големи тълпи. Кола плъзнала се по мокрия път за малко да блъсне бягащите заедно Бейкър и Багшау.

По-назад на терена, Дейв Левик започна да прави впечатление. На Кампердаун той спечели една минута от пейсмейкърите и се изкачи с четири места на Инчанга. Джон Тарант бе принуден да се откаже с травма.

Дейв Левик, университетски бегач от Кейптаун, показа изненадваща бързина и когато стигна до Клоф, 21-годишният връхлитащ Бейкър се премести на второ място и започна да изглежда заплашително за изморителна Багшау.

Левик имаше шанс. Ако би могъл да види колко е уморен Багшау, това щеше ли да се превърне в стимул, необходим на един вече уверен Левик, който да направи едно от най-големите преобръщания в състезанието? Можеше ли Багшау да се възстанови?

В крайна сметка, упорития Багшау се вкопчи в лидерството си и грабна победата (5 ч. 47 м. 6 с.). По негово признание, в този ден не е имал щастливо тичане и е било късмет, че е спечелил. Чрез спечелването на хеттрик, Багшау стана само вторият след Артър Нютън, постигал това. Въпреки че Багшау обра овациите, Левик също улови справедлив дял от светлината на прожекторите с блестящо изпълнено състезание и невероятно завършващо време от 5 часа 48 минути и 53 секунди. Няма съмнение обаче, че въпреки трудното бягане, ако не беше по-голямо разстояние, Багшау щеше да счупи рекорда.

Много преди състезанието през 1972 г. имаше спекулации кой ще е победителя. Никой не смееше да погледне по-далеч от Бъгс и Левик. За съжаление Левик се оттегли и това промени цвета на състезанието. После се записаха бегачите от „Tipton Harriers“ от Обединеното кралство и тези твърди, дългокосани мъже с бледи лица се впуснаха в надпреварата и донесоха истинско международно усещане в състезанието.

Те донесоха със себе си досега неизвестен хранителен режим – „depletion diet“.

След дълъг тренировъчен тест за изчерпване на запасите от мускулен кислород, те преминаха на двудневна диета с високо съдържание на протеини от месо и яйца и не вземаха въглехидрати. След тази липса на въглехидрати, мускулите им ще поемат и съхраняват свръхестествени количества гликоген, ако следва диета с високо количество въглехидрати. Това според тях би позволило на един бегач да поддържа най-добрата си скорост за по-дълъг период от време.

„Tipton Harriers“ донесе екип от седем бегача и бяха финансирани от Мик Ортън, който бе платил таксата на своите съотборници. Рон Бент, капитанът на „Tipton Harriers“ казал на Мик, че ако пътува до Дърбан, трябва да се състезава, не може да пропусне такова прекрасно преживяване.

Багшау беше твърдо решен да попадне в историческите книги и пое лидерството рано. По времето, когато достигна хълма Филдс, той беше следван от вече познатата му сянка – Бейкър и англичанина Мик Ортън. Скоро Ортън изпревари Бейкър и в стил „Балингтън“ и „Хейуърд“ мощно тръгна на лов. На хълма на Бота, опияненият Ортън хвана летящия Багшау и вдигна нивото.

Рамо до рамо те тичаха до средата на трасето. Дали този англичанин ще изгори на африканското слънце? Втората половина на състезанието щеше да отговори. Жестоките хълмове на Дръмонд и Инчанга Банк накараха защитаващият титлата си да бедства, а Ортън се движеше с лекота, която омаловажаваше мускулестата му рамка. Той просто изяждаше километрите.

На Умлас Роуд Мик Ортън, резервният член от „Tipton“ беше три минути по-безгрижен от страдащият Багшау. Всичко, което сега се изискваше от него, беше да продължава напред и да спечели тази епична надпревара.

При скоростта, с която тичаше, рекорда можеше да бъде в опасност. И Мик Ортън тичаше! Победа с 5 часа 48 минути и 57 секунди. Нов рекорд. Така Ортън емулира великия подвиг на Дейв Багшау още при първия си опит.

Трофея „Gunga-Din“ за отбор, отиде в „Tipton Harriers“.

Освен Ортън, Джон Малплас беше на 6-то място, а Кар на 7-то. Това беше удар върху южноафриканската спортна гордост, но в този ден, това не беше достатъчно. В Елис Парк, южноафрикански национален отбор по ръгби загуби с 18 на 9 от Англия. Наистина голям спортен ден за англичаните.

За съжаление, няколко месеца по-късно един от най-добрите състезатели в ултрадистанцията, който Южна Африка някога бе виждала, Дейв Багшау емигрира в родния си Йоркшир.

Изпълнението на Мик Ортън през 1972 г. принуди клуба да набере средства и да го изпрати обратно в Южна Африка. Без Багшау състезанието отново беше широко отворено. Дейв Левик беше фаворит, както и Алистър Ууд, блестящ, гладко стъпваш шотландец. Той имаше всички акредитиви, защото този 40-годишен бе победил Ортън през 72-ра в „От Лондон до Брайтън“ и бе първият човек в света, който имаше средно над 10 мили (16,1 км.) в час на такова разстояние.

Към „надолу“ през 1973 г., дори без Багшау имаше огромен интерес. До момента, когато записването затвори, броят на бегачите бе почти два пъти по-голям от „нагоре“ от 1970 година. Задаваше се класическа надпревара.

От самото начало Ортън показа намеренията си. Докато водещата група се стичаше по Поли Шортс, Ууд влезе в храстите и Ортън тръгна напред.

Докато Ортън достигна Дръмонд, той беше напред с цели осем минути и изглеждаше силен. Междувременно, още назад, Ууд бе направил няколко „спирания“ и точно преди стръмното слизане до Дръмонд, беше принуден да се оттегли с нараняване на крака.

Дейв Левик изчакваше своето време и сега започна да се озърта. Той се движеше нагоре в класирането, използвайки мъдростта си.

По времето, когато лидерите на състезанието стигнаха до хълма на Бота, Ортън беше на 10 минути пред следващите го. Левик започваше да се движи и когато стигна до хълма на Бота, той настигна продавача от Марсигбург, Гордън Бейкър, и се премести на второ място. Но тежкият хълм се оказа твърде голям за кейптаунеца и Бейкър се върна при него, докато стигнаха до Гилитс.

Отпред Ортън се движеше добре, силните му крака изпомпваха, той изглеждаше сигурен победител. Зад него в Клоф се случиха повече промени. Крис Хоугстедер направи крачка и изненадвайки Бейкър, застана на второ място.

Ортън беше в дъното на хълма Филдс, Хоугстедер седем минути назад, с Бейкър наблизо, а после и Левик – две минути от тях. Тогава пукнатините в Ортън започнаха да се показват. Може би заради прекалено бързото му начало, но в основата на хълма Коуи Ортън започна да се колебае. Хоугстедер и Бейкър го настигнаха, Левик беше отзад.

Хоугстедер отправи предизвикателство към изморителния Ортън и сега в покрайнините на Дърбан състезанието се сдоби с различна тен. Скоро Хоугстедер се разколеба и Бейкър беше начело. Левик все още висеше отзад и чакаше времето си.

Гордън Бейкър, който тичаше най-добрите си Другари, скоро хвана уморения Ортън и на хълма Меривил се оказа начело. Амбицията на живота му беше в неговите крака. Оставаха само на пет километра до финала.

Съдбата понякога може да бъде жестока, защото победата в този ден нямаше да бъде грабната от Бейкър. Левик удари и със свирепа скорост и твърди очи, изпревари невярващият Бейкър. С невероятна скорост Левик връхлетя на стадиона, за да завърши за 05:39:09. Този 23-годишен студент по инженерство от Кейптаун поставя нов рекорд.

Гордън Бейкър също се справи добре и завърши за 5:42:53. Време също достатъчно добро за да победи рекорда на Дейв Багшау. След състезанието един галантен Бейкър каза: – Ортън изглеждаше в лоша форма. Когато минах покрай него, мислех, че съм изял състезанието, тъй като на този етап се чувствах доста добре. Когато Левик мина зад мен, нямах отговор. Нямаше да има значение, дори да знаех, че ме настига.

снимка: 360-sa.co.za

През 1974 г. имаше един новак, подреден в тълпата, беше рус, мустакат мъж, наречен Алън Роб. Това бяха първите му Другари и той се втурна след Гордън Бейкър. Друг бегач в тази лидерска група бе неофициалният бегач Винсент Ракабел от Лесото. В ранните етапи на това състезание групата включваше Бримелоу, Бейкър, Роб и Винсент Ракабел.

След повече от 45 километра бягане, на половината път Бримелоу бе начело в спор с Ракабел. Също така на този етап Роб, почти неизвестен начинаещ, за неговата изненада откри, че е изпреварил всички останали неопитни бегачи и съвсем удобно се беше закачил за стария военен кон, Бейкър.

Ракабел бързо изчезна от спора и показа, че никога не е бил фактор за това състезание.

Денят обаче принадлежеше на Дерик Прейс (6 ч. 02 м. 49 с.), който завърши за четвърти последователен път (съответно – 583-ти, 32-ри, 8-ми и сега 1-ви). Съдърланд бе на второ място и за изненада на всички, Алън Роб се класира на трето място с 06:06:45. Доста добро постижение за начинаещ.

Редица жени завършиха състезанието и за първи път в историята на маратона една от тях беше „официален“ състезател – г-жа Алет Клейнханс, чието влизане беше прието по невнимание, че е жена. Тя прекоси линията безопасно 20 минути преди контролното време и бързо бе дисквалифицирана. Такова беше чиновничество, но правилата си бяха правила.

Ракабел се бори и въпреки, че повехна след Дръмонд, завърши на неофициална 42-та позиция под гръмотевични аплодисменти.

През 1975 г., годината на състезанието „Златен юбилей“, бяха направени бързи промени и голяма част от вековната традиция беше отменена. Този момент в историята на състезанието дойде, сякаш за да се обяви нова ера. Жените и чернокожите бяха допуснати да влязат в състезанието и за първи път всички можеха да се състезават. Имаше една тъжна ирония в това. Пет седмици преди Другарите 1975 г., Джералдин Уотсън умря на 92-годишна възраст … Джералдин Уотсън беше зрителка, помощничка и през 30-те години беше редовна неофициална състезателка. През 1933 г. завършва 42-ра от 85 участника. Тя беше дарила трофей, а дори и днес последният завършил човек, получава трофея Джералдън Уотсън. За щастие, първата жена, която някога се бе състезавала в Другарите, Франсис Хейуърд успя да присъства на надпреварата.

За да отбележат случая, бяха изработени различни медали. Освен това за дом на Другарите винаги бе смятан Питермарицбург, състезанието отново трябваше да завърши там. Така за втори път в своята история имаше две поредни състезания „нагоре“.

Стартовата линия за златната година наистина беше впечатляваща. Не по-малко от осем предишни победители бяха там. Полето включваше Бойс, Дейвис, Клаасен, Гомерсал, Малоун, Багшау, Левик и миналогодишният победител Дерик Прейс. Сякаш това не беше достатъчно, Винсент Ракабел се върна, този път официално. Роб също беше участник.

Когато Тримборн издаде обичайното кукуригане, бегачите се насочиха към тъмната сутрин на Натал. На хълма Филдс за голяма изненада на всички, първи беше Алън Роб. Дръмонд също видя Роб начело, но тестовете на Инчанга бяха изморителни за Роб и сега той се бореха. Дерик Прейс направи своя ход в Харисън Флатс, изпревари Роб и се премести отпред.

Докато лидерът, Прейс стигнал до Поли Шортс, бе напълно ясно, че ще бъде сигурен победител. Под големи аплодисменти, той завърши за 5:53:50. Тълпата беше щедра този ден, когато първият чернокож спортист прекоси финалната линия. Това беше Винсент Ракебел – 20-то място с 6:27 часа. Първият черен бегач, който някога бе получил медал.

1976 – 1979: Алън Роб отбеляза хеттрик

Историческа година

1976 – историческа година в живота на повечето южноафриканци, а също така и за Другарския маратон. На първо място, много преди зората на тази съдбовна година, симпозиумът „Спасете Другарския маратон“ бе издигнат от неделния трибун през октомври 1975 г. Популярността на състезанието имаше потенциал да убие надпреварата и повечето на срещата осъзнаха, значението на състезанието за страната като цяло. Състезанието даваше толкова много за народа, на някои физически, духовно за мнозина и сега расово, и за щастие, симпозиумът беше успешен и всички се съгласиха, че състезанието трябва да продължи.

Така всички се захванаха да работят върху постановката на 51-ия Другарския маратон, тази година „надолу“. Трасето беше над два километра по-дълго от последния път „надолу“ през 1973 г. Но за улеснение, състезанието щеше да завърши на стадион „Old Kingsmead Cricket“. Това означаваше, че състезателите отново щеше да последват маршрута, който Нютон, Балингтън и всички останали победители от 20-те до 60-те години тичаха.

Нова иновация, която щеше да осигури много оживен дебат през идните години, беше въвеждането на реклама и спонсорство. През 1976 г. върху номера на състезателите бе включена марка хладни напитки. Традиционистите бяха разтревожени, а някои спортисти отказаха да носят номерата си, докато други изрязаха неприятната реклама.

За съжаление четири месеца преди началото на състезанието, Иън Джардин, този упорит, смел сляп бегач почина на 74-годишна възраст.

Спекулациите преди състезанието бяха интензивни, защото само месеци преди това, на ултрата „Два Океана“ Винсент Ракабел направи история. В затрупаното от звезди поле, включително Дерик Прейс и Алън Роб, лекият спортист от Лесото спечели състезанието. Но Кавин Удуърд също привлича вниманието на пресата, като фаворит преди състезанието. 28-годишният англичанин подобри световните рекорди за 50 и 100 мили и беше последният победител в „От Лондон до Брайтън“. Разбира се, Удуърд беше уверен в шансовете си. „Аз идвам за да спечеля. Не само тук, такава в моята нагласа във всички мои състезания, аз се чувствам задължен да дам най-доброто за хората вкъщи. Моето мото е да тичам колкото се може по-бързо, колкото мога …“

Алън Роб бе смятан за истинска заплаха, а Дерик Прейс, победител в състезанията от 1974 и 1975, искаше да направи хеттрик.

Тъй като се държеше на традицията, Макс изкукурига и състезанието започна. Още от самото начало Удуърд бе решил да подпечата авторитета си и да напусне града „с адска скорост“, според радиостанциите.

В Кампердаун слънцето започва да се изкачва, а Удуърд беше на шест минути пред всички. Следващата група включваше Прейс, Ракабел и Роб.

В Дръмонд, Удуърд още беше в пълен полет, шест минути преди преследващата го група. Но рано или късно пукнатините трябваше да се покажат. Думата започна да се връща към преследвачите на Удуърд и пропастта между тях бавно се затваряше. Приближавайки ХилКрест, на още едно от изкачванията, Прейс, Ракабел и Роб се откъснаха от останалите и започнаха да настигат Удуърд.

Ракабел, Прейс и Роб достигнаха заедно до върха на хълма Филдс, но после Роб се откъсна. Тогава трагедия покоси Дерик Прейс – внезапно болка в лявото му коляно. Надеждите му за хеттрик вече бяха разбити.

Контузията на Прейс дойде като шок на Ракабел, който го гонеше през цялата сутрин. Сега той се затича в търсене на Роб като негова мишена. Ракабел преследва Роб през Пийнтаун Флатс, но скоро се разколеба и започна да накуцва. За съжаление, това нямаше да бъде състезанието, което би могло да приключи с първия черен победител. Битката за най-добрите места в онзи ден беше ожесточена, като само четири минути разделиха първите пет през три-четвъртината от пътя. Удуърд, който „никога не казваше край“, се бори решително, но вече не изглеждаше като вероятния победител. Роб беше ефективен, като машина. Той пое водачеството и се отправи към Дърбан.

В Уествил Роб бе много преди втория си съперник, Ракабел. Там той преживя втори шок. Нямаше нито организатори, нито видими табели, които да го ръководят . Сериозен пропуск от страна на организаторите. Лидерът зави неправилно. След около 400 метра зрител му казал, че е на грешния път, затова той взел да се връща, но неговият помощник му казал да продължи, тъй като той ще се присъедини към магистралата по-нататък.

По времето, когато Роб зави по Стария холандски път, той бе сигурен победител. Всички се питаха дали би могъл да подобри рекорда без нещастията по пътя. Алън Роб завърши и спечели в голям стил. Времето му беше 5:40:43. Само 1 минута и 34 секунди по-зле от рекорда на Дейв Левик.

Като се има предвид, че Роб бяга над два километра по-дълго, повечето наблюдатели забелязаха, че тук имаше истински талант. Започваше царуването на Роб.

Винсент Ракабел, който беше силно фаворитизиран за победител, получи огромни овации от голямата, преобладаващо бяла тълпа, когато влезе на стадиона. Той завърши само една секунда зад Ашуърт, за да стане първият черен спортист, който някога бе спечелил златен медал. С осмото място през 1976 г., Ракабел постигна много. Той постави черна атлетика на картата, като победи в „Два Океана“ по-рано през април и тича Другарския маратон под 6 часа. Дълбочината на таланта на черните атлети беше окуражаваща. От 20 завършили, 3-ма бяха в топ 20. Лорънс Хлопе 15-ти за 6 часа 10 минути и Злелиша Гоно 20-ти за 6 часа 13 мин..

Времената в Южна Африка се променяха. Преди годината да приключи в градовете имаше несравними бунтове. Имаше ограничения за бензин, а за някои изолацията на Южна Африка се оказа сърцеразбиваща. След победата в Другарите на Алън Роб му беше изпратена покана за участие в „От Лондон до Брайтън“. Но, уви, преди състезанието, благодарение на расовата спортна политика, Южна Африка беше експулсирана от международни състезания и Роб бе лишен от възможността да се състезава официално.

Животът все пак продължава, както и Другарския маратон, а по времето, когато се затваряше регистрацията през 1977 г., имаше рекордно много участници, въпреки ограниченията за бензин. За първи път в историята на състезанието, записалите се надминаха 2000. Историята ще запомни един новак на тази партида, който се казваше Брус Ноел Стивънсън Фордис. Но повече за него по-късно. Горната възрастова граница от 65 години беше наложена няколко години по-рано и за съжаление това изхвърли познатата лека рамка на Лиеж Буле от състезание. За съжаление, първата жена, която бе тичала Другарите, Франсис Хейуърд умря по-рано тази година на 85-годишна възраст.

От първите 20 завършили състезанието от 1976 г., 17 се върнаха отново. Военният кон, Ракабел, сега горд златен медалист, както и Роб.

Винаги на хълма Филдс в състезанията „нагоре“, независимо дали сте бегач в предната част или отзад, не е разумно да показвате скорост. През 1977 г. Дейв Райт направи своето движение по известния хълм. Той беше внимателно последван от доста голяма група, включваща Роб, Ракабел, Гордън Шоу и Тим Бланки.

Хълма на Бота дойде и си отиде и Дейв Райт все още беше пред Роб, Ракабел и Стив Аткинс. По времето, когато лидерът стигна до Дръмонд, позициите бяха непроменени, но излизайки от долината, Аткинс започна да изостава от Роб и Ракабел. Междувременно, изглеждайки доста спокойно, Райт се запъти към теста на Инчанга. Този жесток хълм в края на краищата се оказа като строг тест за Райт онзи ден и той започваше да показва всички признаци на умората.

Близо до Като Ридж, всичко трябваше да се промени. Роб и Ракабел бяха хванали един уморен Райт. Докато минаваха, Райт докосна на рамото Роб, после Ракабел, пожела им късмет и дуетът се запъти към Пиетермарибург.

Сега, отпред, Роб и Ракабел наистина летяха. Ракабел е известен с тактиката си да бъде сянка на Роб в дългите състезания. И ето, че Роб спря за кратко покрай пътя. Винсент имаше възможността да продължи, но както се разказва историята, той чакаше Роб да завърши измиване си и след това продължи към Марицбург като сянка на Роб.

В Тъмбъл ин Роб направи удар, който остави малкия бегач от Лесото без отговор. Всяка възможност за дуел между тези двамата се изпари в горещия сух въздух на Натал. От този момент насам Роб беше на път, той прекоси Поли Шортс и се спусна с феноменална скорост към финала. Рекордно време от 5:47:09. Така 23-годишният банков служител се присъедини към другарите, които бяха спечелили състезанието през последователни години, Нютън, Балингтън, Хейуърд, Уолш, Меклър, Багшау и Прейс.

След цели над 10 минути вторият пресече финала. Това беше Стив Аткинс и изглеждаше изключително зле. Той се срина в ръцете служител и бе вкаран в линейка. Една минута по-късно доста свежо изглеждащ Дейв Райт нахлу танцувайки. Беше нещо между танго и валс. Това беше една традиция на Райт, с която той си спечели името: Танцуващият Дейв Райт. Ракабел дойде на четвърто място и макар да показваше липса на преценка за темпото, той тича добре и сега бе собственик на два златни медала (златен медал се дава на първите 6 в класирането).

След състезанието Роб сподели: „Имах намерение да тръгна по-здраво от Кампердаун, но започнах в Поли. Не се тревожех за Дейв Райт. Сянката на Ракабел вероятно ми даде допълнителна скорост, защото той винаги беше зад мен. Аз просто бях решен да го натисна този път“.

снимка: 360-sa.co.za

През 1978 г. Роб бе станал домакинско име в Южна Африка. Специалистите смятаха, че притежава всички заложби на наистина велик бегач. Техника, издръжливост и психика. Роб, обикновено скромен човек, направи необичайната стъпка и предвиди време за финал от 5:35. Това ще бъде нов рекорд. „Мисля, че е добра идея да бъдем позитивни. Ако поставя рекорд, ще бъде черешката на тортата“. Роб по-рано бе показал намерението си и беше един от първите записали се. Една победа тази година щеше го постави редом с Нютон и Багшау, единствените двама, които могат да се похвалят с хеттрик от последователни победи, дори и Хейуърд или Меклър не могат да се похвалят с този подвиг.

През тази година броя на записванията беше огромен (3094), като сред тях се нареждаше и бившият боксьор на „Спрингбок“ Петер Полок и бившият ръгби център „Спрингбок“ Уилф Розенберг.

снимка: therhinos.co.uk

Нито сърдечен удар, нито бавно развиваща се слепота щеше да спре 46-годишния Рон Клоки да се състезава. „Това всъщност е борба срещу себе си, защото винаги съм искал да завърша 15 Другари“. От години той тичаше заедно със слепия състезател, Иън Джардин, а сега трябваше на свой ред бъде завързан за зрящ бегач. С него бяга Макс Браудън.

За щастие времето тази година беше готино. Състезанието бързо се оформи и стръмния достоен Дръмонд срещна бегачите. Лидерите бяха Райт, Аткинс и Роб. Докато стигнаха до Дръмонд, тримата вървяха заедно и бяха около седем минути от време на Мик Ортън, когато той направи рекорда си.

Излизайки от долината, на хълма Алвестоун, Роб, направи своето движение. Той се отправи надолу по хълма на Бота и стигна до ХилКрест. Високият, мустакат бегач, изглеждаше почти толкова свеж, колкото и когато започна. Роб напълно избухна надолу по хълма Филдс и всички изчисления показваха възможно завършване под 5:30 часа. Роб се затича към Толгейт. В покрайнините на Дърбан, вторият, Райт беше 15 минути зад него. Въпросът беше: „С колко ще подобри рекорда ?“

По времето, когато Роб пристигна на Стадиона в Кингсмеад, 10000-тата тълпа го аплодира диво. Никога досега в историята на състезанието не е имало бегач, който се прибрал у дома толкова рано. А сега Роб, спокоен по свой си начин, по подобие Нютон, този скромен, но решителен бегач прекоси финала в пламтящото 5:29:14. Когато Роб прекоси линията през този ден, вторият мъж все още беше в Майвил, на четири километра назад.

Времето беше добро в този ден и в резултат на това 95% от бегачите завършиха през 1978 г. Заслужава да се отбележи, че сред завършилите бяха Петър Полок в 9:48 и Уилф Розенберг в 9:25. След състезанието Розенберг коментира, че „Другарите не е състезание, това е убийство. През моите ръгби години се научих да играя с болка и наранявания, но никога не съм се натискал до тези граници на изтощение. Първият ми медал беше наистина велик момент.“ За щастие този ненатрапчив сляп бегач, Рон Клоки също завърши на 13 минути от контролното време. Както и Тим Ноукс, професор по спортни науки, който завърши на 397-та позиция със сребро. Брус Фордис пък завърши второто си тичане за 6:11, като това го постави на 14-та позиция.

Какво състезание, какъв ден. Другарския маратон със сигурност навлизаше в златна ера.

Записалите се през 1979 година бяха в рамките на нормалното. Никой не смееше да погледне по-далеч от Роб за победител. Тогава се появи тъмния кон, може би най-талантливият спортист, който Южна Африка някога бе виждала – Джони Халберщад. Той беше изключително талантлив спортист, който държеше всеки рекорд, който си струваше да се спомене по шосе и по писта.

Халберщат дори можеше да се похвали с миля (1610 метра) за по-малко от 4 минути. Халберщад, открит, непремерим и надарен, беше професионалист в сърцевината си. Той не правеше нещата наполовина и бързо събра около себе си екип от помощници, хиропрактор, топ атлет и приятел Бърнард Роуз.

„Аз се интересувам от Другарите, защото вече не можем да ходим в чужбина“, казва по-късно неудържимият Халберщад „Ако Роб е само на пет минути пред мен в средата на пътя, няма да успее отново“.

Стартът в Дърбан, 31 май 1979 г., Денят на републиката, беше вълнуващата афера, която обществеността очакваше. Тълпата на старта беше огромна – рекордните 3410 бегача. Както правеше редовно през последните 40 години, 77-годишният Макс Триборн изкукурига на старта.

Когато състезателите стигнаха до „45th Cutting“, Халберщад показа намеренията си и беше начело. Стив Аткинс беше с него. На хълма Филдс Халберщад все още беше първи. В този ранен етап от състезанието средната му скорост беше 16,6 километра в час. Познавачите започнаха да се питат колко мъдро е това. Халберщад пренебрегваше първия съвет на Артър Нютон: „Направете го внимателно. По-безопасно е да се движите в рамките на способностите си“.

Много често гордостта идва преди падението. Другарите често са суров учител на уважение. В най-високата точка на състезанието звездата на Уондърърс се върна на земята. Първо принуден да върви, а после и да легне, той явно беше в беда. Ворстер, който тичаше невероятно състезание, бързо се премести на чело. После Райт подмина Халберстад, който трепереше от лявата страна на пътя, докато неговите помощници се приближаваха. В крайна сметка загуби цели 8 минути, но в същинския стил на Другарите се върна в състезанието.

Междувременно Ворстер натисна и когато стигна до моста Мпушени, бе напълно наясно с преследвачите си и се подготви за страховитите Поли Шортс. Халберщад се върна и скоро изпревари Райт. Пит Ворстер, състезател от Марицбург, навлезе в стадион „Jan Smuts“ със страхотен стил и завърши с рекорд от 5:45:02. По този начин подобри с 2 мин. 7 секунди рекорда за „нагоре“ на Роб.

При огромни аплодисменти, Халберщад влезе пет минути по-късно на стадиона. Без да се съгласява, че е на второ място, неудържимият Халберщад непризна, че ранните му крайности са виновни за неговият отрицателен резултат: „Това просто беше неопитност, разредих много телесните ми соли и пих твърде много вода“.

За Пит Ворстер беше забележителен ден. Той не искаше да стартира състезанието, защото се бе загубил и пристигна на старта по-късно. „След като спорих с брат ми Ханес и помощника ми Майк Уолш, дали трябва да бягам или не, стартирах късно. Аз завърших регистрацията си точно, когато бегачите потеглиха“.

Голямата изненада на деня бе третото място на Брус Фордис. „Аз все още не мога да повярвам, че имах толкова много да дам в края. Трябва да се върна през следващата година. Със сигурност съм доволен, че бях на трето място, но с малко повече опит съм сигурен, че ще съм по-добър“.

Наистина пророчески думи. През 70-те години на миналия век Другарите се превърнаха в най-големия ултрамаратон в света. Мик Уин можеше да има своя мечта – 5000 участници. Когато слънцето изгря над друго вълнуващо десетилетие, бъдещето на това великото състезание изглеждаше уверено.

Дамското състезание през 70-те

Когато организационният комитет позволи на жените да се състезават за първи път в състезанието, трябваше да има жесток обрат на съдбата, който да позволил на половината от жените да се явят официално. Това беше така, защото през юбилейната 1975-та беше взето важно решение. Бройката на участниците беше ограничена до едва 1500 бегачи.

Студената, изчислителна логика на компютъра свърши работата и от четири участнички само две бяха допуснати да тичат. От четирите, три бяха опитни, а една беше новобранец. Две, които бяха избрани за пионери в официалното участие, бяха Лиз Кавана от Нонгома, която бе завършвала неофициално състезанието четири пъти и Мавис Хъчинсън, позната като „Галопиращата баба“, която също беше завършвала състезанието четири пъти.

За съжаление Лети Ван Зил не беше избрана, а тя беше завършвала Другарите в предишни два случая. Това беше особено тъжно, тъй като, както и Кавана, тя и съпругът й бяха популярни дистанционни отбори. По-рано през тази година по повод фестивала в Кейптаун, баба Мавис Хътчинсън бе изминала 1600 километра от Претория до Кейптаун за 23 дни.

Историята на трите жени показа, че компютърът греши. Недопусната да се състезава официално, защото компютърът смяташе, че нейните квалификационни времена не са достатъчни, Лети Ван Зил – съпруга на Флипи – беше първата по рода си. Тя прекоси финала за 8:50. Несъмнено най-бързото бягане „нагоре“ от жена и близо до неофициалния рекорд „надолу“ на Морийн Холанд от 8:35, от 1971 година.

На Лети погрешно й беше подаден сребърен медал, когато прекоси финала, но усмивките скоро се превърнаха в сълзи, когато тя бе длъжна да го върне, защото не беше официален участник. Тя беше пробягала страхотно състезанието, завършвайки силно и без никакви признаци на бедствие, много преди, много от мъжете. Трябва да се каже обаче, че организационният клуб – „Collegians Harriers“, по-късно по време на награждаването, й връчи нейните „цветове“ и й позволи да носи престижния Другарско сако.

От официалните участнички, Мавис Хътчинсън избледня около средата и беше изпреварена от храбрата Елизабет Кавана. Тя беше единствената официална финалистка за 10:08 часа, като зае 1038-то място, заедно със съпруга си Тони. Може би малко начало, но жените вече бяха официално част от Другарския маратон, а това беше голяма стъпка за равенството.

Ограниченията на числата бяха отменени през 1976 г. и за първи път Лети Ван Зил бе допусната да участва официално. Нейния фитнес обаче бе съмнителен, защото нараняване сериозно бе ограничило тренировките й. Тя започна състезанието и с 9:05 часа спечели първата си официална надпревара. Лети Клейнханс я последва в благоприятно време от 9:35 часа.

За да се насърчи бягането на жените, Розовата купа бе въведена през 1977 година. Разбира се, Лети Ван Зил беше фаворитка за победата. Въпреки това, в ранните етапи на състезанието водеше 26-годишната дебютантка, Теа Клаасен от Претория, който оглавяваше класирането през Дръмонд. В крайна сметка младостта се преклони пред опит и 43-годишната очилата Лети Ван Зил, любимата на пътищата,победи деветте часа, за да финишира за 8:58.

През 1978 г. Лети Ван Зил спечели третата си победа с време 8:25.

снимка: germistoncallies.co.za

Така тя счупи неофициалния рекорд „надолу“ на Морийн Холанд с 12 минути. Дебютантката Сю Уаганар грабна второто място с 8:43.

Докато общият брой на състезателите нарастваше експоненциално, в тези ранни дни женското състезание показваше бавен растеж. Така през 1979 г. в състезанието участваха само на 17 дами. Сред тях бе дебютантката Черил Йоргенсон, по-късно стана Черил Уин, съпруга на Мик, важен член организационния комитет на състезанието. Самата тя щеше да има значителен принос в администрацията на състезанието през следващите години.

От всички героини, 29-годишната Ян Мален от Йоханесбург стана първата жена в историята на Другарския маратон, която получи официален сребърен медал. Тичайки здраво, тя финишира усмихната за 8:22:41. Първата жена победителката със сребърен медал и женския трофей – „Розовата купа“. Дебютантката изпревари друга дебютантката, Мойра Хорнби. На ХилКрест, Мойра беше на две минути напред. И двете бяха преследвани от здраво бягащата Лети Ван Зил. Мален спечели, Хорнби завърши за 8:29, Ван Зил за 8:32.

Така завърши първото десетилетие на официалното бягане на жените в Другарския маратон. Човек може да стои върху Инчанга Банк и да размишлява за цялата суровост, която беше през всички по-ранни години.

1980 – 1985: Златната ера

Другарите навлизаха в златна ера. Нашият златен герой – Брус Фордис

Ако някога някой историк погледне назад към това велико състезание, няма съмнение, че Другарския маратон влезе в най-вълнуващата си възраст през това десетилетие. Трудно би било да се анализира защо състезанието става толкова популярно през 80-те. Не е един единствен фактор. Това беше щастлива и спокойна смес от редица неща. Със сигурност медиите изиграха своята роля. Състезанието се появи в домовете в цяла Южна Африка. Телевизионното покритие стана много добро, дори и по световните стандарти, предвид логистичните проблеми на такива дълги разстояния. Хората имаха годишен ритуал, да седят пред „Кутията“ от 06:00 на 31 май, Ден на Републиката, всяка година и да гледат епичната надпревара. Най-гледани, докато и последният човек се бори да измине 90-те километра.

Но това не беше единственият фактор. През 70-те години на миналия век Южна Африка става все по-изолирана и светът започва да я пренебрегва. През 80-те години световната общност обръща внимание на страната. Това имаше дълбок ефект върху страна, която обичаше спорта, а Другарите не бяха изключение.

Там също имаше един герой – рус, с дълга коса, който изглеждаше като олицетворение на всичко, което беше добро, на всичко, което пожелавахме за себе си. В началото на десетилетието Брус Фордис беше този, който се осмели да оспори лидерството на Роб и го задържа до края на осемдесетте години.

снимка: realendurance.blogspot.bg

снимка: realendurance.blogspot.bg

Другарите се радваха на всичко това, на невиждания ръст на броя на участниците и безпрецедентното медийно отразяване. Независимо от това, което останалият свят мислеше за нас, Другарите се превърнаха в най-голямото, най-доброто и най-интересното предизвикателство за ултрамаратон в света.

До момента, когато регистрацията затвори за 60-ата годишнина през 1980 г., имаше над 4700 участници. Към тази надпревара имаше голям интерес. Халберщат, може би най-талантливите състезатели, които Южна Африка някога бе произвеждала, се беше записал. Сега по-потиснат от предходната година, но все още беше твърд фаворит. Той бе направил зашеметяващо представяне през годината. Изприщваш маратон в Дърбан за 2:12 и лесна победа в Маратон Корки: „Аз не казвам, че ще спечеля, но всеки, който завърши пред мен, ще направи състезанието на живота си“.

Роб, може би повече от всеки друг, беше синеоковото момче на Другарите. Срамежлив, тих и издръжлив. Беше се превърнал в домакинско име и се опитваше да стане един от „Великите другари“. Със сигурност победа в състезанието от 1980 г. щеше да го постави здраво по този път. Халберщад имаше скоростта и дарбата, Роб имаше опита. В опасния списък на Алън Роб имаше още един човек. Това беше крехкият и стегнат Брус Фордис. 24-годишен студент на Уитуотърсранд беше трети в състезанието през 1979 г..

Защитният титлата си шампион, Пит Ворстер, също беше на линия. Състезанието през 1980 г. вероятно щеше да му е последно. Парализиращо нараняване след победата му през 1979 г. го извади от тренировките за месеци. Хоспитализиран, на патерици и едва успяващ да движи на краката си, той бе открил, че краката му не бяха равни. Все пак с използването на обувки „wedges“ успя да застане на старта.

През 1980 г. за първи път в дългата история на състезанието автомобилите бяха напълно забранени по целия маршрут. Всъщност дебат около този въпрос имаше през много десетилетия, но сега с големия брой участници това беше единственият разумен компромис. Това беше мярка, предприета за осигуряване на бъдещето на състезанието.

И когато слънцето излезе от долината Умгени, човешката река започна да се стича по пътя към брега. Някой ранни лидери бяха отпред, докато истинските претенденти се гледаха един друг по-назад.

В ранната фаза, пред погледа на огромните тълпи, които стояха отстрани на пътя, Лорънс Хлоуп пое лидерството. Трасето минаваше през Като Ридж, основното предизвикателство на този етап бе само след няколко минути. По времето, когато стигна до Инчанга, пукнатините в него започнаха да се показват, а Дион Холцхаузен, 16-то място през предходната година, започна да прави впечатление.

Скоро Хлоуп беше изпреварен и когато водещата група стигна до Дръмонд, редът беше Холцхаузен, а след това избледняващият Хлоуп, следван от Джеф Бейкън, Хосей Тхале и Алън Роб. Малко по-назад беше Халберщад, а още по-назад беше Фордис, на добро място и без да е поставен на никакъв психологически натиск.

По времето, когато лидерите прекосиха портите на „Kersney College“, звездата на пролетния бряг, Джеф Бейкън беше начело с Тхале и Дион Холцхаузен зад него. Денят все още не беше приключил, а също и промените в подреждането.

На ХилКрест вилидж Хосей Тхале направи своя ход и Бейкън и Холцхаузен започнаха да отпадат от спора. Само след минута беше Роб, а Халберщад само на 30 секунди след Роб.

В Клоф, Тхале бе установил командваща роля и показваше страхотна скорост. Изглежда, че рекордът е в опасност. Атмосферата беше напрегната, Роб започна да упражнява натиск, изпреварвайки Бейкън. Халберщад изглеждаше уморен и започна да избледнява. По времето, когато лидерите стигнаха до Пийнтаун, Холцхаузен беше свършен, както и Бейкън и най-накрая голямата изненада, Халберщад също напусна състезанието.

В Пийнтаун все още изглеждаше, че Тхале изглежда силен, но на тестовия хълм Коуи имаше повече драма. Внезапно Тхале прояви слабост и Роб започна да го настига. Всичко се случи на хълма Хунтли. Тхале драматично спря, сграбчи бедрото си, а Роб го изпревари.

Нагоре по „45th Cutting“ Алън Роб бе следван от Малкълм Бал и след това от Брус Фордис. Това пасваше на стария Роб и обожаващата го публика приветства героя си, когато той тичаше към Кингсмийд.

Роб обаче нямаше много време за това. Знаеше, че Бал и Фордис не са далеч назад. В Ботаническата градина, недалеч от финала, Роб мина на минута пред Бал. Фордис пък отчаяно се опитваше да настигне Бал. В крайна сметка с високо вдигнати ръце, носещи посланието на кмета, отново беше Алън Роб. Така той спечели четвъртата си победа.

Фордис спечели битката с Бал, като завърши 2-ри с 14 секунди преднина.

Смелото предизвикателство на Хосе Тхале се изпари в онзи ден, но той продължаваше да тича и завърши на 6-то място с 5:50:12. След четвъртата си голяма победа, по-късно Алън Роб бе награден с „Springbok Colours“. Можеше ли този страхотен бегач, носител на рекорд, да се запише в историческите книги и да се присъедини към Нютон, Балингтън, Хейуърд и Меклър като легенда? Другарите през 1981 г. от Дърбан до Марицбург щяха да дадат този отговор.

Много преди състезанието пресата и специалистите започнаха да правят прогнози. „Роб отново“ и „Малко могат да финишират преди Фордис“ бяха някои от заглавията. И тогава, разбира се Халберщад. Роб и Фордис се записаха рано, което беше ясен сигнал, че ще са в играта, а Халберщат накара всички да чакат, но в последния момент се записа. Това със сигурност щеше да бъде класическа битка.

Дамското състезание 1980 г.  

Старата гвардия беше изчезнала … сякаш се бяха изпарили … и ново поколение се спусна на сцената на Другарите.

Рекордна група от 48 се намираше пред кметството. Сред тях беше и победител през 1979 г., Ян Мален. Тук беше и Гейл Инграм, който разби рекорда на „Два океана“ на Великден и бързата студентка в Кейптаун Изавел Рочи-Кели. Човек, който също не можеше да се пренебрегва, беше трикратна победителка, Лети Ван Зил.

Ранна водачка, когато бегачките напуснаха града, беше Черил Йоргенсен. Двете новобранки, Изавел Рочи-Кели и Рейли Смит, бяха наблизо. Рочи-Кели изпревари Смит по трудното изкачване до най-високата точка на Умлас Роуд. Над хълмовете до Дръмонд, Йоргенсен постепенно построяваше тънка преднина, но Рочи-Кели не беше на повече от няколко минути зад нея. Двете предни бегачки постоянно увеличаваха разстоянието между тях и Смит. Йоргенсен водеше през ХилКрест, Клоф и Пийнтаун, но по време на изкачването на хълма на Коуи, Рочи-Кели бавно започна да скъсява разстоянието, което я отделяше от лидера.

Минавайки през Уествил, Рочи-Кели настигна Йоргенсен и 10 километра преди финала, измъкна първото място. В този момент състезанието свърши. Йоргенсен се бори смело, но почестите отидоха в Рочи-Кели, която стана първите жена, спечелила сребърен медал със зашеметяващ нов рекорд за „надолу“ – 7 часа и 18 мин.

снимка: news.uct.ac.za

Йоргенсен пристигна 4 минути по-късно и също премина под сребърната бариера от 7 ч. и 30 м..

Когато започва обратното броене за състезанието в понеделник, 1 юни 1981 г., популярният Алън Роб не беше в състояние да спечели състезанието. Той беше прекарал много месеци на разстояние от пътя след сериозна травма на ахилесовото сухожилие и повиквателна от армията. Алън не беше в най-добра форма и натискът се премести върху Халберщад и Фордис. И двамата бяха в топ форма, никога не бяха печелили състезанието и пътя им беше широко отворен.

Халберщат успя да научи някои неща за ултрабягането и беше по-бързият от двамата. Фордис беше показал добра преценка при справянето с Другарите и напредъка му беше впечатляващ.

Над главната врява на огромната тълпа се чу прочутото кукуригане на Макс Тримборн. То беше записано за потомците, благодарение на прозорливостта на някой и щеше да живее вечно.

Излизайки от първия тест нагоре, на хълма Филдс начело беше 31-годишният Мкизе, строител от Иксопо. Малко след него беше доста голям куп, който включваше Дани Райт, Джони Халберщад, Роб, Бекон и Тони Абът. Фордис беше на няколко минути назад на този етап, но изглеждаше доста спокоен, тичайки заедно с клубния си другар Джакс Сниман.

В Дръмонд, все още водеше Мкизе. Състезанието беше ожесточено оспорвано. Само десет минути разделяше първите двадесет места на контролния пункт. Халберщат този път играеше предпазлив и беше на повече от седем минути от рекорда от 1979 г. до половината. Очевидно беше научил нещо от последния си опит в Другарите.

Над Инчанга Банк, групата тичаше, а все още Мкизе беше отпред. По времето, когато мина покрай училище Инчанга Мисион, той все още беше лидер, имаше голямо вълнение и шумна подкрепа от местното население. Имаше черни мощни поздрави, „Amandla“, „Awethu“ и „Usuthu“. Фордис с черна лента на ръката в знак на протест срещу Деня на републиката, също бе приветстван горещо в този участък от трасето и започна да прави своето движение.

По времето, когато лидерите стигнаха до Като Ридж, Мкизе се бе вкопчил в водачеството си и беше преследван от Халберщад и Фордис. На разстоянието между Като Ридж и Кампердаун, преднината на Мкизе беше похарчена, а дуото Халберщад и Фордис го изпревари. Възелът на най-добрите бегачи бе развързан и се водеше битка между двамата от Йоханесбург. За тези двамата времето дойде. Кой беше най-добрият? Халберщад изведнъж се изстреля покрай Фордис, тактическа игра, или това беше пречупване преди финала. Фордис трябваше да реши. Той претегляше възможностите. Фордис избра да затвори разликата и скоро пое водещата позиция от Халберщад. Имаше още 25 километра до края, при това на труден терен. За първи път в живота си, Фордис се премести начело в най-високата точка на курса, Умлас Роуд. Да бъде лидер толкова голямо разстояние за него бе „изнервящо“. Но крачките на Халберщад повяхваха и увереността на Фордис порасна.

Фордис беше направил пробива си, а сега 19 километра преди финала вече беше на 2 минути 15 сек пред Халберщад. Поли Шортс, този разрушител на мечтателите за победа дойде, а по времето, когато Фордис излетя на върха, той беше на пет минути пред Халберщад. Сега, когато рекордът бе в радара му, Брус Фордис прелетя през последната част на курса. Той получи огромно посрещане, когато влезе на стадиона в този ден, седем и половина минути преди рекорда на Ворстер. Фордис спря часовника на 5:37:28, вдигна победоносно ръце, с посланието на кмета в дясната ръка и черната си лента в знак на протест на лявата си ръка.

Халберщат завърши на осем минути от новия шампион, а смелият черен бегач Мкизе, който водеше в състезанието толкова дълго, завърши похвално на четвърта позиция с време от 5:53:29.

До 1981 г. състезанието беше организирано от клуб „Collegians Harriers“, но сега, когато състезанието достигна огромни размери, се създаде нова асоциация, която да се справи с една монументална задача да осигури бъдещето му. Ако Другарския маратон щеше да расте и процъфтява, организацията трябваше да стане световна класа без компромиси. Тази трудна задача се падна на новосъздадената Асоциация на Другарския маратон, ръководена от опитния асистент и организатор Мик Уин. Под негово ръководство състезанието трябваше наистина да влезе в златната си ера.

снимка: 360-sa.co.za

Дамското състезание 1981 г.  

Първите три от 1980 г. бяха на стартовата линия. Изавел Рочи-Кели след новия си рекорд за „надолу“ беше явна фаворидка. Черил Йоргенсен, който също беше под 7 ч. 30 мин. имаше шанс, а Рейли Смит, макар и справедливо 3-та през 1980 г., не можеше да бъде пренебрегвана.

Когато надпреварата започна, в Уествил, Рочи-Кели беше ранен лидер. След това дойдоха Йоргенсън, Лий Уорън и Смит. Рочи-Кели водеше през ХилКрест, а реда на преследвачките остана непроменен. В Дръмонд позициите бяха Рочи-Кели (3 часа 17 мин.), Йоргенсен (3 часа 37 мин.), Уорън (3 часа 40 мин.) и Смит (3 часа 42 мин.).

Инчанга не представляваше заплаха за водещите жени. Докато минаваше покрай училището Етембени, Катон Ридж и Кампердан, Рочи-Кели повиши преднината си. Йоргенсън затвърди второто си място, докато за третото се водеше трескава битка.

Близо до Питермарицбург Гейл Инграм правеше зашеметяващо бягане. Тя мина покрай Уорън по Поли Шортс и се приближи близо до Смит. В крайна сметка останаха само няколко километра и тя се провали с 15 секунди, за да изпревари Смит и да вземе 3-тото място. Битката за предните места беше толкова силна, че само 2 мин. и 17 сек. разделиха местата от 3-то до 5-то.

Но, както и през 1980 г., звездата на деня беше Рочи-Кели. Нейното време от 6 ч. 44 м. 35 с. означаваше, че тя разби рекорда за „нагоре“ с удивителното 1 ч. и 38 м. и стана първата жена, която падна под 7-часовата бариера.

Всички ранни спекулации през 1982 г. сочеха вълнуващо състезание. Върнън Джоунс и други познавачи предричаха втора победа за Фордис. Но Роб се върна в спора, беше във форма и искаше да се присъедини към Великите. „Не става въпрос за размерът на кучето в битката, а по-скоро за големината на битката в кучето“, коментира Джоунс, като предвиждаше нова победа за Фордис. Роб, от друга страна, беше във форма, бе победител от три състезания „надолу“ и бе рекордьор „надолу“. Фордис беше рекордьорът на „нагоре“ и беше уверен, след като спечели миналата година. Фордис изпитваше голямо уважение към Роб.

Сутринта, докато състезателите тръгваха към Дърбан беше студено и влажно. По времето, когато лидерите достигнаха пътя Умлас, все още беше така. Имаше доста голяма лидерска група, която включваше Роб и Фордис.

Благодарение на лошото време в Дръмонд тълпите бяха по-малки от обичайното. Ниембе водеше, а Роб, Фордис, Фрейзър, Райт и др. го следваха от близо.

Облаците започнаха да се разпръскват, както и водещата група. Роб и Фордис бяха изяснили намеренията си, но имаше и други, особено Фрейзър и Абът, които нямаше да позволят на двамата да избягат. Докато състезателите стигнаха до Бота, имаше шест състезатели в група. Толкова силно оспорвано бе състезанието в този ден.

След това Роб показа своето увлечение към спускането по хълмовете, Фордис и Ниембе го последваха.

Те тръгнаха надолу по дългата извивка на хълма, докато близо до подножието, притеснен Ниембе се отказа да преследва другите двама, оставяйки ги в техния изключителен личен дуел. Роб и Фордис, двама големи бегачи, бяха показател на Другарския маратон. Шампиони със силно уважение един към друг. При тях вече беше битка за тактика, за тестване на вълни и промени в темпото.

На гърба на хълма ХилКрест (33 километра до финала), Фордис излезе напред, но Роб бързо отговори. Това беше напрегната афера и Фордис направи всичко, което можеше, за да се отърси от безмилостния Роб. С невероятно темпо двамата се затичаха към Клоф. Близо до върха на хълма Филдс, Фордис нанесе нов силен удар, а този път Роб нямаше отговор и трябваше да го пусне. Докато Фордис стигна до дъното на хълма, той беше на 150 метра напред.

В Пийнтаун Фордис беше заел седалката на шофьора и когато стигна до хълма Коуи в края на главния път в Пийнтаун, той беше на четири минути пред един изглеждащ смаян Алън Роб. Студентът, археологически магистър беше пределно ясен в намеренията си към всеки съперник и се отправи към Дърбан.

Под непрекъснати овации Фордис навлезе в града. „Бях толкова бавен, че беше неудобно“ – каза уморен Фордис. Така той спечели вторите си Другари във впечатляващото 5:34:22, само на малко повече от пет минути от рекорда на Алън Роб.

Роб на четвърто място зад Фрейзър и Абът се мъчеше да се върне, гонейки твърдата двойка на ХилКрест Вилиджърс. Роб, който винаги беше твърдият състезател, успя и на Бери роуд, задмина двойката и завърши на второ място пред треперещите аплодисменти на любима тълпа. Роб беше почти седем минути зад победителя и по-малко от минута преди Греъм Фрейзър. Тони Абът беше четвърти и веднага бе попитан от един от говорителите на SABC: „Тони, миналата година бяхте трети, какво се случи?“ Изчерпан, той отговори лаконично: „Дойдох четвърти“.

По свое усмотрение състезанието през 1982 г. винаги ще бъде в спомените на Фордис като най-трудното. Той беше много наясно с качествата на Алън Роб.

Разбираемо разочарован, спокоен и скромен Алън Роб каза: „Слизайки по хълма Филдс се опитах да се задържа, но бедрата ми играеха“. Така бе затворена една ожесточена битка в историята на Другарите, която щеше да се помни като класика.

Дамското състезание 1982 г.  

След като победителката от 1980 и 1981 г., Исавел Рочи-Кели не се записа в състезанието, подгласничката й от предните години, Черил Йоргенсен беше фаворит.

Йоргенсен не губи време, за да определи темпото. Тя премина, като първа Поли Шортс и достигна Кампердаун за 1 час. 44 м. 52 сек.. Тя беше 2 минути пред Лийз Уорън. След това в бърза последователност бяха Хелън Люк и Лин Кресуел.

Йоргенсен изграждаше неопровержима преднина. Минавайки през Дръмонд, ХилКрест и надолу до дъното на хълма Филдс, тя премина за 5 ч. 9 м и 40 сек. Следваше я изморената Уорън (5 ч. 38 м. 13 сек.) и пристигащата силно, Рейли Смит (5 ч. 44 м. 48 сек.).

Слизайки надолу по хълма Филдс, Йоргенсен се бореше – Имах лоша рана – каза тя по-късно. Тя обаче премина през това, а в Пийнтаун ритъмът й се върна и тя тичаше обезпокоявана по хълма на Коуи, през Уествил до финала, спечелвайки третия си сребърен медал – 7:04:59.

снимка: twitter.com

Малко след Пийнтаун, Уорън се възстанови, но беше твърде далеч зад Йоргенсен. Все пак се задържа на второто място. Смит затвърди третото място за трета поредна година.

Другарският маратон бе свикнал да разрешава предизвикателни проблеми, а през 1983 г. това беше тежката суша, която постави трудна задача пред организаторите. Състезанието беше нараснало до огромни размери и разбира се количеството вода, консумирана през деня, беше много голямо. В състезанието през 1982 г. над една четвърт от един милион литра вода се консумира, а имаше очаквано 25% увеличение на участниците през 1983 г. Навсякъде в родния регион имаше тежки ограничения за водите, което подложи организаторите под натиск.

Провинциалната администрация на Натал беше полезна и състезанието трябваше да продължи по реда си, но като мярка през 1983 г. трябваше да се достави хладка вода от Дърбан. Шест инсталации за обезсоляване бяха разположени на плажа в Дърбан, а млекопреработващата компания се съгласи да достави 30 000 бутилки с пречистената вода. От Кейптаун, в зоната на зимните валежи, на 1500 километра, общината предостави 72 000 литра прясна вода.

Записалите се за състезанието „нагоре“ от 1983 г. достигнаха 6 600. Сред тези участници беше великият стар човек на Другарите, Лийг Буле, който беше на 74 г.. В тази златна годишнина от първия му опит, той беше на лов за 39-ия си медал. Когато за пръв път се затича през 1933 г., той завърши на 32-ро място от 85 състезатели в 9:11:39. Сега половин век по-късно, той бе включил пет стандартни маратона в подготовката за състезанието през 1983 г.

Брус Фордис, без съмнение, търсеше хеттрик, а Алън Роб все още търсеше неуспешния пети медал. Брус Фордис погледна към Гордън Шоу, като опасен човек в състезанието. Четвърти през 1975 г. Шоу се върна, беше доста натрениран и изглеждаше в страхотна форма.

Още от старта Шоу винаги трябваше да бъде фактор и се закачи за предните бегачи, докато минаваха по хълма Коуи. По времето, когато лидерите стигнаха до могъщия хълм Филдс, отпред бяха Гордън Шоу, Пит Ворстер, победител от 1979 г. и дуото от ХилКрест, Абат и Фрейзър. На две минути бяха Алън Роб и Дейв Андерсън, а още по-назад – почти три четвърти от километъра – Брус Фордис и Тони Дарлинг.

Още в началото на състезанието стана ясно, че Алън Роб нямаше да има добър ден. Той трябваше да отложи голямо количество тренировки поради отравяне на кръвта по-рано тази година и сега напрежението започна да се показва. В подножието на два километра от хълма на Бота, Пит Ворстер и Гордън Шоу водеха състезанието с Колин Гозън, който ги следваше. Зад тях на около 300 метра назад беше Фордис, който изглеждаше доста спокоен, когато Хосей Тхале се движеше с него, с неговия характерен, непохватен стил.

Докато групата стигна до Дръмонд, изненадващи лидер беше Госен, преследван от Ворстър и Шоу. Фордис продължаваше да се държи 300 метра назад със сянката си в лицето на Тхале. Дарлинг вече беше далеч от темпото. Роб, тичаше десетите си Другари, седем със златен медал и беше на един километър зад лидерите.

Историята на състезанието щеше да покаже многобройни драматични промени, които се случват на наказателния хълмове при състезанията „нагоре“. Това е Инчанга. Шоу се откъсна и беше начело, Ворстер и Госен останаха в преследването, а Фрейзър започна да се възстановява. Сега, когато Роб беше извън спора, Тхале танцуваше по мелодията на Фордис. Когато лидерите се приближиха до Като Ридж, Фордис започна да настига Шоу. Тхале очевидно използваше Фордис като негов производител на темпо и се залепи за него. Междувременно по-ранният лидер Колин Госен започна да се отдръпва и изглеждаше, че бе излязъл от спора.

Всичко се случи между Като Ридж и Кампердаун. Шоу разбра, че темпото е прекалено взискателно и започна да изостава. На този етап Тхале също беше извън автобуса и състезанието бе дадено на Фордис, който сега се движеше нагоре като бриз, русата му коса се вееше, в стила и благодатта на добре обучен спортист. На Поли Шортс, придружен от маси от мотоциклети и пресата, макар и бавно, Фордис тичаше към победата. Той влезе на стадиона и прекоси финалната линия в ново рекордно време. Хеттрик от победи в 5:30:12.

Ако почестите за победа отидоха във Фордиш този ден, отличието за кураж принадлежеше на Колин Госен. Като най-младият, на 23 години, най-неочаквано, той последната към златните медалисти. Отне му почти три минути, за да премине последните 500 метра. На входа на стадиона той знаеше, че ще получил последния златен медал, но драматично краката му се схванаха и отказаха. Той направи отчаяни усилия, за да възстанови силата си. Бавно се изправи и премина през масата зрители, но на 30 метра от финала, краката му отново станаха на желе и той падна отново. Тълпата беше вълнуваща вълна от звук, докато той претегляше възможностите си. Той погледна назад. Там нямаше претендент за последното злато, а пред него останаха 30 метра. И така, Колин Госен пропълзял на четири крака към златото си, а на стадиона едва ли имаше сухо око, което бе станало свидетел на такава смелост. Колин Госен прекоси линията на десето място в 6:02:14, но завинаги остави неизличим отпечатък в духа на състезанието.

За щастие старият човек на пътя Лийг Буле завърши състезанието на десет минути преди контролното време. Това му донесе невероятния 39-ти медал. Също така, той спечели трофея на основателите този ден. Трофей за най-старият завършил състезател. Буле бе спечелил този трофея седем пъти, последните пет последователни.

снимка: 360-sa.co.za

Политическият живот през осемдесетте години беше репресивен по всякакъв стандарт. Резултатите ще покажат, че Андрю Борейн е завършил в този ден в убедително време от 9:44. Това, което резултатите не разказват е, че този 24-годишен спортист бе „забраненият“ бивш президент на NUSAS, организация, която се възприемаше от правителството като подривна. Борейн трябваше да получи разрешение от министъра на правосъдието, за да се състезава в състезанието.

Дамското състезание 1983 г.  

Черил Йоргенсен, въз основа на победата й през 1982 г., беше явен фаворит, макар че начинаещата, Линдзи Уейт, със силата на последните й спектакли на ултрамаратони, се смяташе за реалистична заплаха.

Йоргенсен веднага излезе начело, но след 6 километра бе изпреварена от Уейт, за който се смяташе, че е извършила кардиналния грях на новаците; да вкарат себе си в хипнозата и възбудата, и да тръгнат твърде бързо, твърде скоро. Така тя скоро се настани в удобно темпо и поведе към хълма Коуи, през Пийнтаун и до хълма Филдс. След нея бяха Йоргенсен и Лий Уорън.

При леко, безоблачно време Уейт беше първата жена над хълма на Бота, като беше преследвана от Уорън, Джени Уилсън, Йоргенсен и Гейл Инграм. На спускането към Дръмонд, Уейт държеше преднината си и мина през средата пред Уилсън, Уорън и Йоргенсен. Сребърните медали бяха добре на разположение на лидерките, но имаше и малка свобода за грешка, ако нещо се обърка.

Уейт бавно изграждаше значителна преднина. В Лион парк тя имаше 10-минутно предимство пред Уилсън, която пък бе на малко пред Уорън. Уейт си беше обещаваше да походи по хълма Поли Шортс, но в пълната светлина на телевизионните камери бе „задължена“ да продължи да тича.

От върха на чудовищния хълм се виждаше, че Уейт плаваше напред. Уилсън също се движеше лесно, но не бе в състояние да отправи предизвикателство.

Уейт и Уилсън бяха нови бегачки, и въпреки че времената им леко изоставаха от рекорд, те бяха в челните редици на подобряващия се стандарт на женското бягане. Това доведе до осъзнаването, че първите 5 жени вече завършваха под 7 часа и 30 минути.

Линдзи Уейт спечели с 7:12:56.

Имаше доста спекулации през 1984 г., когато в състезанието влязоха трима нови състезатели заедно с над 8 500 други. Тримата бяха, Бърнард Роуз, Кевин Шоу и Уили Фарел. Те добавиха ново измерение в състезанието и имаха много спекулации. В допълнение, Роуз добави професионален подход към епохата, по същия начин, по който го направиха Фордис и Джони Халберщад. Бърнард Роуз със сигурност притежаваше пълномощията на търговец на скорости, след като за една седмица през 1981 г. пробяга два маратона в 2:16:14 и след това 2:13:01 – наистина невероятно постижение. Дали тези начинаещи щяха да бъдат достатъчно бързи, достатъчно силни и да имат достатъчно издръжливост, за да разстроят Фордис в опита му за четвърта победа. Също така сред претендентите беше Хосей Тхале, сега опитен войн, който наскоро бе спечелил Маратон Корки и едва беше победен в „Два океана“.

Рано сутринта беше студено в Марицбург, но атмосферата в самото начало беше електрическа. След като всички обичайни ритуали бяха спазени, шумната стоножка се отправи към Дърбан. На Като Ридж Майк Сиймъндс бе начело и заедно с главните претенденти бягаше спокойно.

По средата на пътя, в Дръмонд, Крис Рейнке беше първи, следван от Кевин Шоу. Де Ла Моте скоро щеше да мине. Част от информацията, която Фордис получи от помощника му, се оказа противоречива и той откри, че е малко по-назад, за да му хареса на този етап.

Фордис започна да упражнява натиск, но и онези, които бяха пред него го правеха. По времето, когато лидерите стигнаха до ХилКрест, Рейнке беше начело, Де Ла Моте беше на две минути зад него, Шоу на малко повече от минута зад Де Ла Моте и Фордис на четири минути зад лидера.

Високият счетоводител от Йоханесбург, Боб Де Ла Моте, бягаше състезанието на живота си. Той виждаше Рейнке и започна да го настига. При нежното слизане край Клоф, Рейнке излезе от пътя, а Де Ла Моте застана начело. Хълма Филдс дойде и си отиде и редът в Пийнтаун беше първи Боб Де Ла Моте, след това Крис Рейнке и след това Фордис.

Коуи е хълм, който се доказал, като труден надолу, а за Рейнке това се оказа неговото възмездие. Фордис, който сега тичаше здраво, затвори пролуката и бързо го мина. Целта сега беше Де Ла Моте, който се движеше с превишена скорост към Дърбан.

Относително непознат за зрителите, Де Ла Моте получи огромни овации, докато минаваше през Дърбан. Този висок бегач измина дълъг път за кратък период от време. През 1981 завърши първото си състезание за 9:03, през 1982 г. завърши на 16-о място за 6:05 и сега тичаше състезанието на живота си. Фордис беше безмилостен в преследването си и когато двамата стигнаха до Уествил, Боб Де ла Монте изглеждаше уморен, кризата, умствена и физическа, започна да се отразява на смелия Де Ла Моте. От друга страна Фордис изглеждащ силен, готов за преврата.

На границата на Дърбан, на „45th Cutting“, разликата между двамата беше 30 секунди, а оставаха само седем километра. Фордис погледна настрани и каза: „Боб, ти тичаш като звезда“. Нямаше никакъв отговор, а само мълчание от един много уморен човек.

Фордис завърши с ново рекордно време от 5:27:18. Брус Фордис не трябваше да чака дълго втория, Боб Де Ла Моте. След като загуби състезанието в последните етапи, големият мъж се движеше бавно и отчаяно към финала, а по-късно „загубилият получи овации, като за победител“. Махайки с благодарност, той тичаше със сковани крака към финала, за да го пресече в 5:30:59. Много бързо време, по-малко от две минути извън предходния рекорд.

По-късно Фордис разкри, че това е била тактическа грешка от негова страна, тъй като той неправилно оценявал конкуренцията си, наблюдавайки грешните съперници – скоростните търговците – Фаръл и Роуз. В крайна сметка Фордис нямаше нужда да се притеснява, тъй като предизвикателството им се изпари.

Победителка и в двете е Линдзи Уейт. През 83-та печели „нагоре“ с 7:12:56, а през 84-та „надолу“ с нов рекорд – 6:46:35.

Дамското състезание 1984 г.  

Нямаше никакъв фаворит, въпреки че Линдзи Уейт, с оглед на победата й през 1983 г., имаше повече подкрепа от останалите основни претендентки. Върна се все по-опасната Рейли Смит, а тук беше и триатлетката Мойра Хорнби, която беше във форма след тежък сезон в чужбина.

Уейт и Смит бяха първите, които излязоха от тъмнината на града и бягаха една до друга, когато се спуснаха надолу по хълма Поли Шортс. Те останаха в непосредствена близост през следващите няколко километра. При дългото 6-километрово изкачване по Умлас Роуд, Смит се премести начело, но Уейт я изпревари на изкачването на Инчанга и мина в Дръмонд за 3 часа и 18 минути.

След като двете лидерки на половината път, минаха Черил Йоргенсен, Гейл Инграм, Анелин Питърс и Присила Карлайл. Редът остана непроменен по хълмовете до Клоф, където ранното темпо започна да влияе на лидерите. Уейт, макар и да загуби нокът, изкачи в крачка хълма Филдс. Карлайл крампира лошо.

След хълма Филдс, Уейт заживя нов живот. Тя тичаше толкова силно, че рекорда „надолу“ беше в опасност. Отдалечавайки се от останалите главни претендентки и с многобройните спускащи се хълмове, Уейт влезе в стадион Кингсмийд смачквайки предишното най-добро време. Тя го подобри с масивните 18-минутни и по този начин стана първата жена завършила „надолу“ под 7 часа – 6 ч. 46 м. 35 с..

снимка: news.comrades.com

Карлайл се бори упорито и въпреки многократните епизоди на крампи, завърши пред Инграм. Храброто й усилие беше източило и последните й сили. Влизайки на стадиона, тя едва ходеше. На по-малко от 50 метра от финала краката й отказаха и тя падна. Тя опита да се изправи, но краката й не отговаряха.

– Пълзи – беше на устните на всички.

Тя го направи и завърши 2-ра на 19 секунди пред Инграм.

През 1985 г. маратонът отпразнува своя „Диамантен юбилей“. Фордис очевидно беше фаворит да спечели и благодарение на медиите той се превърна в домакинско име. Повече от всеки друг победител в състезанието, той се превърна в много популярна фигура за обществото в Южна Африка. Фордис имаше намерение да се присъедини към тази елитна група на „Великите другари“ и със сигурност, ако спечелеше състезанието през 1985 г., той щеше да бъде точно там.

Това поставяше огромен натиск върху спортиста и понякога правеше тренировките му доста трудни. Фордис беше сменил клуба си и щеше да защитава цветовете на Ранд Атлетик. Вниманието, което му беше обърнато и очакването на публиката, натовариха тежко раменете му. Неспокойствието беше в главата, която носеше короната на Другарите.

По всички личеше, че състезанието през 1985 г. щеше да бъде гала събитие. За първи път в историята броят на участниците достигна 10000. Общественият интерес към състезанието бе нараснал до огромни размери. Сред участниците в състезанието беше големият Джаки Меклър, който на 53 години правеше носталгично завръщане. Капитанът на националния отбор по ръгби на Спрингбок, Уиндън Класен също се беше записал в състезанието. За съжаление, подгласникът от миналата година, Боб Де Ла Моте не участва поради заболяване.

Голяма част от спекулациите преди състезанието бяха, че Фордис ще спечели петата си титла, а миниатюрният 33-годишен Сипхиуе Гуеле ще бъде човекът, който ще разстрои залозите. Хосей Тхале също се разглеждаше като заплаха за короната. С един сребърен и три златни медала, той вече имаше опит. Едно приплъзване и Тхале можеше да пренапише историческите книги и да стане първият черен спортист, който печели Другарите.

От самото начало Хосей Тхале сякаш тръгна лошо, но на хълма Коуи беше на много удобната осма позиция. В Клоф, на само една четвърт от състезанието, повечето от горещите фаворити бяха отпред. Там бяха много от обичайните лица на осемдесетте години. На половината Брус Матюс беше първи, последван от много решителен Тхале. След това дойде квартетът на Фордис, Бигс, Тобейан и Тивиърс на минутка след Тхале. Те бяха последвани от Гуеле, Роб, Шоу, Фрейзър и др.

По времето, когато лидерите стигнаха до другата страна на Инчанга Банк, Тхале беше начело и под бурни аплодисменти премина пред Мисион Стейшън. Беше пред Тивиърс, Бигс, Оверхолзер и Фордис.

Колективно, за първите пет, състезанието беше в най-трудния стадий. Не ставаше толкова въпрос, че Тхале се върна в лапите на този квартет, а за това, че там всеки принуждаваше всеки да тича по-бързо. Беше война на изтощението, а в разгръщащия се сценарий нито един от другите четири не прие, че рекордьорът и шампионът е непобедим. Те бяха решени да не му предадат състезанието на чиния. Всеки от тях изсмука най-дълбоките си физически, умствени и духовни резерви. Въпросът беше; кой ще се справи?

По времето, когато лидерите стигнаха до Като Ридж, състезанието беше оставено на Тхале и Фордис. Тивиърс и Оверхолзер сега бяха леко поробени и изобщо не изглеждаха заплашителни. Тхале беше този, който направи своя ход първи, Фордис отговори. Така близо до Кампердаун се водеше шумно състезание. Но след като Фордис тества Тхале на хълмовете, изглеждаше, че с неговата мечта да стане първият черен човек, спечелил Другарите е свършено.

В подходящия момент Фордис направи своя ход и тръгна към Марицбург. Би било лесно да се каже, че шампионът просто спечели. Не беше така. В основата на Поли Шортс, той изглеждаше напрегнат, натоварен и дори обмисляше бързо ходене. Фордис показваше напрежението и беше силно дехидратиран. Сега се появи истинският дух на Другарите, решимостта срещу всичко да продължи, подкрепен от възхваляваща го обществеността, немощният бегач се затича към дома, превличайки славата и печелейки мястото си сред великите мъже на Другарите.

Артър Нютон, Харди Балингтън, Уоли Хейуърд, Джаки Меклър и най-сетне Брус Фордис, истински велики във всяко отношение.

Беше радостно посрещане, когато се прибра следващите мъж. Хосей Тхале се бори и завърши силно в най-доброто си време от 5:42:40. Имаше титанична битка за най-големите отличия в този ден. По-късно Тхале каза: В Кампердаун се чувствах добре и знаех, че трябва да опитам да го изморя, но в крайна сметка той ме измори. Брус е твърде силен за мен“. След над 10 минути се появи третият човек, Дерик Тивиърс.

За щастие резултатите ще покажат, че великият Джаки Меклър взе медала си в 8:23, а известният ни ръгби капитан завърши в 10:16 часа.

снимка: 360-sa.co.za

Дамското състезание 1985 г.  

Линдзи Уейт искаше да бъде втората жена, постигала хеттрик от поредните победи, но задачата й нямаше да бъде лека с коравата Хелън Лукер на старта. Лукре бе поставила нови рекорди на „Два океана“ и „Питър Корки“, така че в Другарите „нагоре“ се очакваше една интригуваща битка.

Докато се изкачваха по хълма Филдс, Лукре, Уейт и Рейли Смит се бяха загубили в маса от мъже и се бяха изкачили в класирането. Лукре и Уейт се движеха много лесно. В горната част на хълма на Бота, Лукре държеше тънка 12-метрова преднина пред Уейт. Смит се бе отдръпнала назад след слизането по хълма Филдс.

Лукре продължи да се отправя напред и мина през Дръмонд за 3 часа и 22 минути. Уейт я последва минута по-късно, а Присила Карлайл (3 ч. 30 м.) си проби път към топ три. Уейт се сблъска с проблеми след Инчанга и загуби контакта с Лукре, която изглежда се бе насочила към сигурна победа.

Лукре удържа победата (6:53:24), като явно рекорда не й беше цел. Уейт завърши 2-ра след 8 минути, а Карлайл 3-та след още 22.

1986 – 1989

1986 г. надолу (61-вото състезание)

Мъжкото състезание 1986 г.   

През 1985 г. Брус Фордис се присъединява към редиците на истинските победители … Артър Нютон, Харди Балингтън, Уоли Хейуърд и Джаки Меклър. Всички бяха постигнали по пет победи. Фордис обаче вече беше крачка напред пред големия квартет. Петте му победи бяха последователни. Би ли могъл да добави още нещо и да застане в зона, в която не беше никой бивш шампион?

Може ли Фордис да спечели номер 6 и да се отдели от мега шампионите от миналото?

Всеки, който смяташе, че знае нещо за дългото бягане, просто предполагаше, че ще бъде така. Нова победа на Фордис изглеждаше просто формалност. Той беше в своя орбита, въпреки безбройните най-добри бегачи в състезанието. Беше ли Фордис уверен в победата със съперници като Хосей Тхале, Боб Де Ла Моте и Дани Бигс, които само чакаха по крилата за някакви признаци на слабост от шампиона? Мнозина обаче смятаха, че Де Ла Моте е истинската заплаха.

От самото начало Де Ла Моте и Деон Холцхаузен бяха в тесен контакт с ранните пейсмейкъри, но тъй като те поотпаднаха, докато състезанието напредваше, любимата двойка се озова сама на ХилКрест. Първи Де Ла Моте около 200 метра пред Холцхаузен. Две минути по-късно дойдоха тримата – Бигс, Тхале и Фордис.

През лекото спускане до Клоф, Де Ла Моте пое темпото. Той напълно осъзнаваше опасността от изстрелването на Фордис отзад и трябваше да има значителна преднина, когато дойде неизбежното. Когато Фордис разбра, че това се случва отпред, той активира ускорителя си. Останалите тръгнаха с него и скоро Холцхаузен започна да се олюлява, но на дългото спускане при хълма Филдс Бигс беше първата жертва.

Минавайки през Пийнтаун, Де Ла Моте сигурно е изпитвал притеснение с Фордис и Тхале, които се движеха един до друг недалече. Фордис изглеждаше, че бяга без усилие, докато трудолюбивият стил на Тхале изобщо не показваше как се чувства.

Върху хълма на Коуи, Де Ла Моте леко се полюшваше и на върха на хълма водеше с по-малко от 40 метра. Над хълма, обаче, Де Ла Моте ускори отново, но без резултат. Задната двойка беше в атакуващ диапазон.

Докато Уествил се подаваше, Фордис отново демонстрира страхотната си способност да удари в най-подходящия момент. Тхале не можа да отговори и Фордис продължи напред след лидера. За 6 километра телевизионните зрители в цялата страна бяха хипнотизирани, тъй като двамата фронтонатори проведоха огромна борба, с рекордна скорост. Това се случи, докато тичаха по хълмовете в Дърбан.

Въпросът беше, чия решимост ще се пречупи първо. При изкачването по „45th Cutting“, Де Ла Моте не можеше да се справи с темпото на Фордис. Шампионът имаше пълен контрол, когато правеше последното изкачване на деня по Толгейт. Възторжените тълпи го поздравиха, докато той победоносно се спусна по Бери Роуд към стадион Кингсмийд. Там той постигна това, което никой друг другарски шампион не беше правил преди. Невероятна 6-та поредна победа и … нов рекорд за „надолу“ – 5:24:07.

Де Ла Моте успя да отстрани Тхале и завърши само 125 секунди след Фордис. Изпълнението му беше такова, че ако не беше за великолепието на Фордис, неговите 5 ч. 26 м. 12 с. щяха да значат нов рекорд.

Дамското състезание 1986 г.                 

Голямото разочарование бе, че бившата двукратна победителка, Линдзи Уейт, реши да не участва в Другарите тази година. Решението й със сигурност лиши зрителите от вълнуващ дуел между нея и Хелън Лукре, двете изключителни добри ултрабегачки. Тя също така направи Лукре фаворит след победата й през 1985 година. Имаше обаче и други надеждни изпълнителки на старта.

В топ 3 на претендентките беше Рейли Смит, която винаги правеше нещата неудобни за признатите големи имена и Лети Грийф, която често заплашваше рано в състезанието, но не успяваше да произведе крайната сила, необходима, за да покаже значимата опасност. И от двете обаче не се очакваше да притесняват Лукре, когато наближи края на състезанието.

От самото начало Лукре, Грийф и Смит се озоваха в предната част на тълпата. Никога повече от сто метра не ги разделяха в ранните етапи. Лукре води по средата на състезанието, но Смит и Грийф не се отдалечаваха.

При изкачването хълма Троусанд, Грийф и Смит променяха често позициите си, но с постепенно вдигане на темпото, вероятността да измъкнат изненадваща победа изчезна.

Темпото не беше изключително, вероятно поради отсъствието на Уейт, но докато бавно се отдръпваше от преследвачките си, Лукре нямаше как да бъде спряна. В крайна сметка Грийф не успя да удържи предизвикателството и Смит остана на второ място.

Поддържайки стабилен темпо, Лукре влезе в стадион Кингсмийд за да вземе втората си победа (6:55:01) с повече от 12 минути преди Смит и още 8 минути пред Грийф.

1987 г. надолу (62-рата надпревара)

Мъжкото състезание 1987 г.  

Победителят на състезанието от 1987 г. беше определен месеци преди него. Дори преди записването да започне. Брус Фордис ще спечели … отново … за седми път. Това заключение беше направено предварително. Без отговор беше … кой би оспорил позициите за сребро и бронз? Имаше много хора, които заслужаваха да бъдат взети предвид за тези незначителни роли. Въз основа на предишни изпълнения, Боб Де Ла Моте и Хосей Тхале не можеха да бъдат пренебрегнати и със сигурност бяха предпочитани да запълнят тези места. Ако Фордис покаже дори най-малкия знак, че нещо не е наред, можеше да се гарантира, че те ще действат решително.

Също така в сместа бяха Дани Бигс, Деон Холцхаузен, Греъм Фрейзър и остаряващият Алън Роб.

След като телевизионните спринтьор пробягаха няколко километра слава, Риаан Оберхолзер водеше състезанието пред Холцхаузен, Тхале, Сам Цхабалала и Бойси ван Щаден, който се озоваха в предната част на основния пакет. През меката крайбрежна сутрин Фордис, с Боб Де Ла Моте по петите, се движеше предпазливо малко по-назад.

Оберхолзер беше първият, който стигна контролния пункт в Дръмонд, където Де Ла Моте, Фордис и Тхале все още бяха заедно. Изглежда, че моментът, в който някой ще удари предстоеше.

Странно, но Инчанга не беше катализаторът, както в толкова много случаи в миналото, но в посока надолу към Харисън, Тхале се отвори и излезе начело. Той се движеше толкова бързо, че на Като Ридж водеше пред Фордис с повече от 4 минути. Когато стана ясно, че преднината на Тхале бе намалена на половин минута в Кампердаун, познавачите разбраха, че историята се повтаря и че вечният ловец Фордис вече бе взел жертвата си Тхале на мушка.

След като останаха двайсет километра, а Тхале беше под прицел, Фордис притисна спусъка и стреля решително. Състезанието в този критичен момент приключи. Въпреки че Тхале все още имаше преднина, той и Де Ла Моте знаеха, че следват два големи хълма, а Фордис е върховният майстор на тази трудна секция. Фордис не се разтревожи, когато действието се приближи до Питермарицбург. Търпеливо, той изчака времето си и на Литъл Поли … удари. Тхале отговори и изпълнен с храброст тръгна с него, но усилията го изтощиха, а в подножието на Поли Шортс той капитулира и … Фордис беше далече … по пътя си към седма поредна победа (5:37:01).

При наближаването към финала, в резултатът от усилията на Тхале да се справи с Фордис по-рано, той сдаде второто място на Де Ла Моте.

Дамското състезание 1987 г.                

В кратък период от десет години стандартът на ултрабягането при жените се подобри от безнадеждно ниско ниво до ниво, което преди това изглеждаше невероятно.

„Жена никога няма да спечели сребърен медал в Другарите“ – беше често правена забележка. „Невъзможно е една жена да пробяга 90 км. в седем часа и половина. Никога няма да стане“.

Това се случи през 1980 г.. Сегашното (в средата на осемдесетте) печелившото време в състезанието при жените от по-малко от седем часа, тогава изглеждаше невъзможно. Такова бе подобрението на жените в Другарите. През предходната година, първите 10 финалисти спечелиха сребърни медали за под 7 часа и 30 минути.

„Никога няма да стане“, вече не важеше.

Линдзи Уейт се върна. Това означаваше, че трябваше да има сериозно бягане от онази, която възнамеряваше да влезе първа в стадион „Jan Smuts“ в Питермарматибург. И двете (Линдзи Уейт и Хелън Лукре) търсеха трета победа, което значеше, че едва ли щяхме да гледаме тактическо състезание. Скоростта щеше да властва от самото начало. Двете бяха доминирали в Другарите през последните четири години. И двете имаха победи нагоре и надолу до името си, така че се очакваше титанична битка за надмощие.

И те неразочароваха.

Двете изключителни жени излязоха начело и останаха там. Понякога тичаха една до друга. Понякога някоя излизаше напред с няколко метра, само за да бъде настигната и да си сменят позициите. През контролно-пропускателния пункт в Дръмонд двете преминаха рамо до рамо. Зрителите по телевизията бяха завладени. Имаше моменти, когато Рейли Смит се намесваше в спора, но тя никога не беше достатъчно близо, за да бъде смятана за заплаха за двете летящи лидерки.

Постепенно силата на Лукре започна да се проявява. Тя пое контрола и когато стигна до Кампердаун беше три минути пред Уейт. На големите хълмове в столицата, тя демонстрира отличната си способност да катери и на последното препятствие Поли Шортс беше уверена победителка и водеше с 10 минути. Победа с 6:48:42.

Смит се провали. Само 73 секунди не й достигнаха да преодолее 7-часовата бариера. Въпреки, че 5 пъти беше в топ 3 през последните 7 години, тя все още нямаше победа.

Отхвърляйки това: „Никога няма да бъде стане“, първите 10 жени спечелиха сребърни медали.

1988 г. нагоре (63-то състезание)

Мъжкото състезание 1988 г.

Имаше ли начин да спреш Брус Фордис?

Ако имаше, никой не го беше измислил още. Със седем поредни победи, Фордис беше, по мнението на всички, на път да спечели за осми път. Изглеждаше, че дори главните му опоненти мълчаливо бяха приели това мнение. Фордис просто беше непобедим.

В началото на 80-те, когато бе на върха на кариерата си, той се разправи с Алън Роб, Пит Ворстер и Джони Халберщад. През средата на десетилетието Боб Де Ла Моте и Хосей Тхале, Греъм Фрейзър и Дани Бигс се опитаха да разгадаят тайната на майсторството му.

Сега … тъй като кариерата му неизбежно трябваше да започне да се приближава към своя край, новото поколение се появи на хоризонта. Ник Бестър, Шон Майклежон, Марк Пейдж и Чарл Матюс бяха готови да се забъркат с господарят.

Дали притежаваха това, което техните предшественици не можаха да намерят? Отговорът щеше да бъде разкрит в рамките на следващите пет часа и половина.

Пейдж, на базата на скоростта му на стандартното разстояние на маратона, се смяташе за най-вероятния кандидат да притеснява Фордис. Пейдж обаче никога досега не бе бягал повече от 56 километра.

Когато бегачите излязоха от Дърбан, веднага стана ясно, че стратегията и тактиката на състезанието са претърпели голяма промяна. Фордис рано се озова заобиколен от всички водещи претенденти. Сякаш се бяха залепили за него; използвайки го, за да диктува посоката на събитията. Фордис беше маркиран. Каквото и да направеше, останалата част го следваше. Беше неудобно за него. Залепени за него, без да може да се движи свободно в никой етап. Когато ускоряваше и те ускоряваха. Когато забавяше и те забавяха.

Някъде над изолираната секция след хълма Бота без предупреждение, Фордис изчезна в храсталака край пътя. Когато се появи отново, той имаше само Колин Гоусън за компания.

Минавайки през Дръмонд, водещата група изглеждаше притеснена. Израженията им казваха всичко. Къде беше Фордис?

Бойси ван Стаден, Джетман Мсутху и Филимон Могашане поведоха значително намалена група по средата. При изкачването на Инчанга техните страхове бяха потвърдени. Фордис беше изпреварил Гоусън и се върна в микса. Бигс, Халберщад, Пейдж, Бестър и Деон Холцхаузен изведнъж осъзнаха, че имат състезание в ръцете си. Фордис бе в Дръмонд за 2 ч. 52 м. 32 с.; няколко минути по-бързо от обичайното му време до този момент. Това показваше, че нещо специално се задаваше.

Пейдж се изкачи на билото на Инчанга и поведе лидерите, ван Стаден и Мсутху. Малко преди Като Ридж, знаейки способностите на Фордис във финалните километри, се опитаха да разширят преднината си възможно най-много. Фордис разбираше тяхната тактика и ускори темпото си. В Кампердаун, Пейдж беше на 300 метра пред Фордис. Пред тях бяха разположени два плашещи хълма, над които Фордис беше непоколебимият господар. Той ускори и с всяка крачка, с пълна лекота намали разстоянието между тях.

На Литъл Поли, Фордис елегантно направи преврата. След като за кратко време Пейдж се бореше, се предаде. Той нямаше отговор на силата на Фордис на хълмовете, особено, когато шампиона се движеше свободно с рекордна скорост.

Фордис влетя в стадион „Jan Smuts“ преди 11:30. Новото най-добро време и осмата поредна победа за негова милост (5:27:42).

Четири часа и 15 минути след Фордис финала пресече един бивш петкратен победител – 9 ч. 44 м. 15 сек.. Нищо толкова специално в това … докато не стане ясно, че Уоли Хейуърд е само на няколко дни от 80 си рожден ден. Неговото постижение винаги ще остане, като едно от най-великите за всички времена.

снимка: wally.co.za

(не съм сигурен от коя година е снимката – от 88 или 89 г. 🙂 )

Дамското състезание 1988 г.                 

Хелън Лукре се стремеше към рекордна четвърта поредна победа. Никоя друга жена не бе постигнала това. Тя, разбира се, беше защитаваща титлата си и основен фаворит. На старта също имаше една учителка, който през 1987 г. постигна умереното 7 ч. 22 м 19 сек: време, което постави Фрит ван дер Мерве на 6-то място. Това не беше невероятно дебютното представяне, нито пък подготви бягащата общност за това, което щеше да стане през следващите две години.

За съжаление на Лукре, тя преживя един от тези дни, който всеки бегач предпочита да забрави. От самото начало нещата не й вървяха добре. Фрит ван дер Мерве бързо пое водачеството и Лукре просто не можа да удържи на първоначалното и в крайна сметка непрекъснато темпо. След като поведе след старта, ван дер Мерве остана начело и просто издуха останалите топ претендентки. Тя води от начало до край. Това не беше ново в контекста на Другарите. Това, което обаче беше сензационно, беше, че когато влезе в стадион „Jan Smuts“ за 6 ч. 32 м. 56 с.. Тя подобри рекорда с умопомрачаващите 12 минути.

Лукре и Летие Грииф бяха сборили в дълга и ожесточена борба през цялата надпревара, като с малко Грииф успя да вземе второто място.

1989 г. надолу (64-тото състезание)

Мъжкото състезание 1989 г.   

Шоково съобщение в началото на годината остави всички безмълвни.

Брус Фордис обяви, че няма да защитава короната си на Другарите. Той бе участвал 100-километровото състезанието в Стеленбош през февруари и смяташе, че не е разумно да тича Другарите толкова скоро след такава тежка надпревара преди няколко месеца.

Двадесет от най-добрите ултрабегачи в Южна Африка участваха в Стеленбош. Фактът, че само трима след това спечелиха златни медали на Другарите, добави доверие към решението на Фордис да не се състезава. Това отвори широко вратата към всички останали, които преди това в продължение на десетилетие бяха подтиснати от превъзходството на Фордис.

За пръв път в повече от десет години нямаше фаворит преди състезанието. Фордис спечели последните осем. От предишните пет, Роб спечели четири, а Вонстер едно.

Възможността за следващото поколение да претендира за най-високата корона в ултрабягането. Но кой щеше да победи?

Сам Цхабалала беше естествен избор; в резултат на неотдавнашни спектакли в цялата страна. Уили Мтоло бе балерина, като бегач, но му липсваха ултраразстоянията. Шон Майклежон беше „господин Последователност“ и изглеждаше узрял за по-големи неща.

В резултата на това, се получи игра на котка и мишка, и през първата половина на състезанието водещата роля бе споделена от мнозина. Първият отделил се напред на хълма Филдс и повел върволицата към Пийнтаун беше Майклежон.

Това се оказа краткосрочно водачество. Цхабалала се плъзна покрай Майклежон в долния склон на хълма Коуи. Скоро Мтоло се присъедини към него, докато Майклежон се умори и се отдръпна. Жан-Марк Белок, оцелял от Стеленбош 100, в този късен етап се движеше зловещо по пътя.

Отпред, над въртящите се хълмове в Дърбан, Цхабалала и Мтоло често си разменяха водачеството. Явно беше ничия надпревара. Мтоло, местен човек, беше любимец на тълпата. Когато двамата лидери се втурнаха в крайбрежния град, гладкото бягане на Мтоло беше възпрепятствано от много развълнувани зрители. Независимо дали това е било пречка или не, но на Бери Роуд само на два километра от финала, когато крампите започнаха да тормозят мускулите му, от време на време, той започна да ходи.

Цхабалала нямаше нужда от втора покана. Той се възползва от това и когато стигна до стадион Кингсмийд имаше 4-минутно предимство. Победа с 5:35:51.

После избухна оглушителният рев на стадиона.

Една минута и петдесет и седем секунди преди контролното време, великият Уоли Хейуърд прекоси финалната линия. Беше феноменално представяне, което свали завесата върху страхотната му, зашеметяваща кариера в Другарския маратон.

Това беше няколко дни след 81-годишния му рожден ден.

Той остава единственият 80-годишен, който е завършвал някога Другарския маратон.

Дамското състезание 1989 г.                 

Бягащият свят на Другарите беше изумен от зашеметяващото представяне на Фрит ван дер Мерве в състезанието „нагоре“. Тя постави нов рекорд в надпреварата „Две океана“ през април, по време на който тя установява и нови световни рекорди на 30 мили (3 ч. 1 м. 16 сек.) и на 50 километра (3 ч. 8 м. 39 сек.). Винаги е било застъпвано мнението, че едно добро представяне на „Две океана“ сигнализира за смъртоносния удар и сериозен опит за Другарите няколко месеца по-късно. Ван дер Мерве беше най-горещия фаворит в историята на събитието. Един признат лидер, ван дер Меру стартира отпред от началото и просто унищожавал останалите участнички (5:54:43). Победа с повече от час преднина пред второто място на Валери Блейзърд.

снимка: news.comrades.com

снимка: 360-sa.co.za

Следва част 2.

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *